Петдесет и три годишният Бинг Партридж отново започна да ходи на църква — в „Нова американска вяра“ — с надеждата, че Бог ще дари с някаква утеха едно от най-самотните си чеда. Молеше се един ден да чуе White Christmas и когато дръпне завесите, да види господин Манкс седнал зад волана на призрака. Копнееше добрият човечец да го погледне и да каже: „Ела, Бинг, откачалко! Да се поразходим! Номер десет ни чака! Ще хванем още едно дете, после ще те закарам в Коледната земя. Бог ми е свидетел, че си заслужил тази награда!“.
Той изкачваше стръмния хълм в адската юлска жега. Станиоловите цветя в предния двор, общо трийсет и три на брой, не помръдваха изобщо. О, колко ги мразеше. Колко мразеше синьото небе и мелодичната песен на цикадите. Бинг се изкачваше по склона, държейки в едната си ръка новата статия — „Рядка болест поразява убиец“, а в другата — последната бележка на господин Манкс. Канеше се да потърси отговори от Бог.
Църквата се издигаше върху един хектар асфалтирана площ, през пукнатините се подаваха бледи треви, чиито върхове се отъркваха в коленете на Бинг. Тежка, заключена с катинар верига, държеше входната врата затворена. От петнайсет години никой друг, освен Бинг, не се бе молил тук. Едно време храмът бе принадлежал на Бог, но сега бе собственост на заемодателите — така пишеше на залепения на една от вратите избелял лист.
Цикадите жужаха в главата на Бинг — същинска лудост.
В единия край на парцела имаше голяма табела, като тези пред ресторантите за бързо хранене и автокъщите. Пишеше кои химни ще пеят хората във въпросния ден — ONLY IN GOD, HE’S ALIVE AGAIN и THE LORD NEVER SLEEPS. За един следобед бе предвиден DEVOTIONS. Знакът посочваше едни и същи химни от първия мандат на Бил Клинтън.
Част от цветните стъкла бяха разбити от децата, но Бинг не виждаше пораженията от мястото, на което се намираше. До църквата бе долепена барака, върху която падаха сенките на тополи и смрадлики. Пред вратата на бараката лежеше изгнила изтривалка. Месинговият ключ бе скрит под нея.
Ключът отключи катинара на вратите на килера в задната част на сградата. Бинг се спусна долу. Прекоси хладното подземие, което миришеше на стар безир и плесенясали книги, и влезе в „религиозната“ част на църквата.
Бинг харесваше църквата още от времето, когато я посещаваше с майка си. Харесваше му как слънчевите лъчи осветяват прозорците от цветно стъкло горе, изпълвайки помещението с топли цветове; харесваше му облеклото на майките — белите дантели, обувките на висок ток, млечнобелите чорапи. Бинг обожаваше млечнобелите чорапи и пеенето на жените. Всички майки, които оставаха с него в Къщата на съня, пееха, преди да намерят вечен покой.
Но след като пасторът избяга с парите и банката заключи църквата, отношението му се промени. Не му харесваше, че в края на деня сянката на кулата се протягаше към къщата му. След като започна да води майки в къщата си, която господин Манкс нарече Къщата на съня, Бинг откри, че вече му е трудно да гледа към върха на хълма. Църквата сякаш се уголемяваше, а сянката на камбанарията се превръщаше в обвинителен пръст, забит в предния двор: ТАМ ЖИВЕЕ УБИЕЦ! В МАЗЕТО СА ЗАРОВЕНИ ТРУПОВЕТЕ НА ДЕВЕТ ЖЕНИ!
Бинг си каза, че това са глупости. Двамата с господин Манкс бяха герои; вършеха добри, християнски дела. Ако някой тръгнеше да пише книга за тях, трябваше да ги похвали. Нямаше никакво значение, че след надрусването със севофлуран повечето майки не признаваха, че възнамеряват да превърнат дъщерите си в курви и да бият синовете си, нито че вземат наркотици, прекаляват с пиенето и имат досиета в полицията. Тези неща бяха в бъдещето, в нещастното бъдеще, което Бинг и господин Манкс се опитваха с всички сили да предотвратят. Ако някога го арестуваха — властите, естествено, никога нямаше да разберат колко важна и хуманна е работата им — Бинг щеше да говори за стореното с гордост. Изобщо не се срамуваше от нещата, които двамата с господин Манкс правеха.
Въпреки това понякога му бе трудно да погледне към църквата.
Докато излизаше от сутерена, си каза, че се държи като мухльо, че всички са добре дошли в божия дом и че сега господин Манкс се нуждае от молитвите му… повече от когато и да било преди. Бинг никога не се бе чувствал толкова самотен и отчаян. Преди няколко седмици господин Паладин бе попитал Бинг какво ще прави, когато се пенсионира. Стреснат, Бинг обяви, че не желае да се пенсионира. Той обичаше работата си. Господин Паладин примигна и рече, че след четиресет години работа ще се наложи да се пенсионира. По този въпрос няма искам-не искам. Бинг бе смятал, че към настоящия момент ще пие кола в Коледната земя, ще отваря подаръци сутрин и ще пее коледни песни вечер.