„Само да ми се удаде шанс да набарам десетото дете! — помисли си Бинг. — За това съм готов да подпаля и убия майката на Исус!“
Да не говорим, че нещата, които Светият дух бе направил с путката на Дева Мария, Бинг можеше да ги направи по-добре, трябваха му само три дена насаме с нея в Къщата на съня.
Гънберъл, Колорадо
Децата никога не се обаждаха, когато Вик рисуваше.
Отне ѝ година, дори повече от година може би, за да осъзнае това, но на някакво подсъзнателно ниво бе наясно още от самото начало.
Когато не рисуваше, когато не бе заета с креативна дейност, започваше да се чувства напрегната, сякаш стоеше под кран, който е вдигнал пиано. Струваше ѝ се, че въжетата всеки момент ще се скъсат и огромната тежест ще се стовари върху нея и ще я размаже.
Така че поемаше колкото се може повече работа и прекарваше седемдесет часа седмично в гаража, където слушаше „Форинър“ и боядисваше мотоциклетите на хора с криминални досиета и расистки възгледи.
Вик рисуваше пламъци, оръжия, голи мацки, гранати, флагове на Конфедерацията, нацистки флагове, Исус Христос, бели тигри, разлагащи се вампири и още голи мацки. Не гледаше на себе си като на артист. Рисуването спираше обажданията от Коледната земя и осигуряваше пари за памперси. Всички други съображения не бяха от съществена важност.
Понякога обаче поръчките намаляваха. Понякога ѝ се струваше, че вече е боядисала всички мотоциклети в Скалистите планини и няма кой да ѝ предложи работа. Когато това се случеше, когато не бе рисувала повече от седмица-две, я налягаше мрачно предчувствие.
И някой ден телефонът звънваше.
Случи се през септември, във вторник сутринта, четири години след като Манкс влезе в затвора. Лу бе излязъл преди изгрев-слънце да извади някакъв от канавката и тя остана сама с Уейн, който искаше хотдог за закуска. Всичките онези години миришеха на запарени хотдози и запарени бебешки лайна.
Уейн се бе настанил пред телевизора, а Вик слагаше кетчуп върху евтините кренвирши, когато телефонът иззвъня.
Тя погледна слушалката. Беше твърде рано за телефонни обаждания и тя вече знаеше кой е, защото не бе рисувала почти месец.
Вик докосна слушалката. Бе студена.
— Уейн — каза тя.
Момчето вдигна глава, беше с пръст в устата и по предницата на тениската му с изображение на X-Мен капеха лиги.
— Чуваш ли телефона да звъни, Уейн? — попита тя.
Той я изгледа с празен поглед, неразбиращо, после поклати глава.
Телефонът звънна отново.
— Ето, чуваш ли? Чуваш ли звъненето?
— Не — отвърна, разклати старателно глава и отново насочи вниманието си към телевизора.
Вик вдигна слушалката.
Някакво дете, не Брадли Макколи, друго дете, момиче, каза:
— Кога тате ще се върне в Коледната земя? Какво направи с тате?
— Ти не си истинска — отвърна Вик.
Чуваше се детски хор:
Те пеят да украсим коридора, но още не е Коледа…
— Напротив — каза момичето. Облаче мразовит въздух се процеди през дупчиците на говорителя. — Ние сме толкова истински, колкото случващото се в Ню Йорк тази сутрин. Трябва да видиш какво се случва в Ню Йорк. Много е вълнуващо! Хора скачат от високо! Вълнуващо е, а и забавно. Забавно е почти колкото Коледната земя.
— Ти не си истинска — прошепна отново Вик.
— Излъга за тате. Това е лошо. Лоша майка си. Уейн трябва да е при нас. За да си играем по цял ден. Ще го научим да играе „Ножица за скитника“.
Вик тресна слушалката. Вдигна я и я тресна отново. Уейн я изгледа с широко отворени, разтревожени очи.
Тя му махна, за да покаже, че всичко е наред, и се извърна. Дишаше на пресекулки и се бореше със сълзите.
Кренвиршите извряха, водата пръскаше синия пламък на газовата горелка. Вик не реагира, отпусна се върху кухненския под и покри очите си с длани.
Момчето се провикна и тя вдигна глава, мигайки на парцали.
— Нещо му стана на Оскар. — Така той наричаше „Улица Сезам“. — Нещо стана и Оскар чао-чао.