Вик избърса насълзените си очи, пое си дълбоко въздух и отиде да изключи газта. После се отправи с неуверена крачка към телевизора. „Улица Сезам“ бе прекъсната заради извънредни новини. Пътнически самолет се бе блъснал в една от кулите на Световния търговски център. Черен дим затуляше синьото небе.
Няколко седмици по-късно Вик разчисти втората спалня, която бе съвсем малка, подреди я и я помете. Сложи там статив и рисувателен картон.
— Какво правиш? — попита Лу в деня, когато тя приключи с преустройството.
— Смятам да направя книжка с картинки — отвърна Вик.
Вече бе скицирала първата страница със син молив и бе почти готова да положи цветовете.
Лу надникна над рамото ѝ.
— Фабрика за мотоциклети ли рисуваш? — попита той.
— Близо си. Фабрика за роботи. Главният герой е робот, на име Търсача. На всяка страница той трябва да минава през лабиринт и да открива разни важни неща. Енергийни центрове и секретни планове, такива ми ти работи.
— Много ме възбужда тази твоя книжка с картинки. Чудесно е, че правиш такива неща за Уейн. Ще се насере от кеф.
Вик кимна. Беше доволна, че Лу смята, че го прави за детето. Не таеше никакви илюзии обаче. Истината бе, че рисуваше за себе си.
По-добре книжка с картинки, отколкото мотори. Това бе стабилна, ежедневна работа.
След като започна да рисува Търсача, по телефона звъняха единствено от кредитни агенции.
След като продаде книжката, дори тези обаждания спряха.
Бранденбург, Кентъки
Мишел Деметър бе на дванайсет, когато баща ѝ ѝ позволи да го покара. Дванайсетгодишно момиче зад волана на автомобил „Ролс-Ройс Призрак“ от 1938 г., в първите дни на лятото, със свалени прозорци и радио, от което звучеше коледна музика. Грейнала от щастие, Мишел припяваше, макар и доста фалшиво. Когато не можеше да се сети за думите, си измисляше.
— Елате! Всички вярващи, възторжени. Елате всички вярващи и пейте за Бог!
Колата плуваше в тревата, същинска черна акула, прорязваща развълнувания океан от зелено и жълто. Птиците изхвърчаваха пред нея и се устремяваха към лимоненото небе. Колелата топуркаха по невидимите коловози.
Баща ѝ, който вече се бе понасвяткал, седеше на съседната седалка и въртеше копчето на радиото. Между краката си стискаше кутийка топла бира „Корс“. Радиото минаваше на различни честоти, но навсякъде имаше само статичен шум. По единствената станция, която можеше да се хване, и то със силно пращене, звучеше проклетата празнична музика.
— Защо пускат такива тъпотии в средата на май — попита той и се оригна, чудовищно и гротескно.
Мишел се изкиска доволно.
Нямаше начин да се изключи или намали радиото. Копчето за силата на звука се въртеше хлабаво и нищо не променяше.
— Тази кола е като твоя дъртия — каза Нейтан и измъкна още една бира от стекчето в краката си. — Бледо подобие на предишната си същност.
Това бяха просто тъпи дрънканици. Иначе баща ѝ се справяше сравнително добре. Беше изобретил някаква клапа за „Боинг“ и с хонорара купи триста акра земя над река Охайо. В момента прекосяваха имота.
Колата наистина отдавна бе загърбила най-добрите си дни. Килимът бе сдал багажа и отдолу се показваше трептящ метал. Под педалите имаше дупки, през които Мишел виждаше тревите, шибащи купето. Кожата на таблото се лющеше. Едната от задните врати не пасваше добре, беше без боя, цялата ръждясала. Задният прозорец липсваше, както и задната седалка. Черните петна подсказваха, че преди време някой вероятно се бе опитал да запали лагерен огън там.
Боравеше умело със съединителя, газта и спирачката, както я бе учил баща ѝ. Бе седнала на възглавница, за да може да вижда арматурното табло и да следи какво става отвъд предното стъкло.
— Тези дни ще гледам да намеря време за работа по звяра. Само трябва да запретна ръкави и ще го накарам да живне. Ще бъде страхотно да е напълно реставриран, за да можеш да отидеш с него на абитуриентския си бал — каза баща ѝ, — когато пораснеш.
— Да, добра идея. На задната седалка има предостатъчно място за гушкане — рече тя и погледна през рамо.
— Става идеално и за закарване до родилния дом. Гледай пътя, моля те.
Той махна с кенчето към възвишенията и падините, към плетеницата от бурени, храсти и горски енчец; не се виждаше път, единствената следа от човешка дейност бе хамбарът отзад в далечината и дирята на самолет горе.
Тя натискаше педалите. Те пъшкаха и проскърцваха.
Единственото, което Мишел не харесваше в колата, бе статуйката на предния капак — зловеща сребърна дама със слепи очи и рокля на вълни. Бе се привела напред към люшкащите се буренаци и се усмихваше тайнствено, сякаш някой я шибаше с камшик. Сребърната дама можеше да е тайнствена и красива, но усмивката на лицето ѝ разваляше всичко. Хилеше се като малоумна, която току-що е блъснала любимия си в пропаст и се кани да се метне след него.