Бяха в спалнята. Лу седеше на ръба на леглото; матракът бе провиснал доста и поскърцваше. Вик по принцип не се чувстваше комфортно в спалнята. Непрестанно поглеждаше към телефона, очаквайки той да звънне. Преди няколко дена се бе опитала да се отърве от него, като го извади от контакта и го набута в долното чекмедже, но Лу го намери и го включи отново.
Лу каза още някои неща — колко разтревожен бил, колко разтревожени били другите. Тя изобщо не го слушаше. Цялото ѝ внимание бе насочено към телефона, чакаше го да звънне. Знаеше, че ще звънне. Чакането бе мъчително. Гневеше се, че Лу я бе привикал вътре, преспокойно можеха да проведат този разговор вън на верандата. Вярата ѝ в него бе накърнена. Бе невъзможно да се води разговор в стая с телефон. Все едно да водиш разговор в помещение, от чийто таван виси прилеп. Дори и прилепът да спеше, как да мислиш за нещо друго или да гледаш към нещо друго. Ако телефонът звъннеше, тя щеше да го изскубне от стената и да го изхвърли навън. Изкушаваше се още сега да пристъпи към действие.
Изненада се, когато Лу подхвърли, че ще е добре и тя да отиде при своята майка. Майката на Вик бе на майната си в Масачузетс, а и Лу знаеше, че двете не се погаждат. Единственото, което щеше да е по-абсурдно, бе да я подкани да се види с баща си, с когото не бе разговаряла от три години.
— Бих предпочела да съм в затвора, отколкото при майка ми. Боже, Лу! Знаеш ли колко телефона има майка ми в къщата си?
Лу я изгледа някак смутено и изморено. Вик си помисли, че това е поглед на човек, който се е предал.
— Ако искаш да поговорим за каквото и да е, мобилният телефон е у мен — каза Лу.
Вик просто се засмя. Не си направи труда да му каже, че вчера е разглобила мобилния му телефон и го е натикала в кофата за боклук.
Той я взе в мечешката си прегръдка. Имаше наднормено тегло, но миришеше по-добре от другите мъже. Гърдите му имаха миризма на кедър, машинно масло и природа. Общо взето, ухаеше на отговорност. За момент, както се бе притиснала към него, Вик си припомни какво е да си щастлив.
— Трябва да тръгвам — каза той накрая. — Чака ме дълъг път.
— Къде отиваш? — попита стреснато тя.
Той примигна и рече:
— Ама, Вик… мила… ти слушаш ли изобщо?
— Много внимателно — отвърна Вик и това бе самата истина.
Слушаше внимателно, но не него. Ослушваше се за телефона. Чакаше го да звънне.
След като Луис и детето тръгнаха, тя обходи стаите на тухлената къща на Гарфийлд стрийт, която бе купила с парите от „Търсача“ — тогава все още рисуваше и децата от Коледната земя не се обаждаха всеки ден. Взе ножица и преряза кабелите на телефоните.
Събра телефонните апарати и ги занесе в кухнята. Сложи ги в печката, на горната решетка и завъртя копчето. Хей, номерът бе проработил, когато трябваше да се пребори с Чарли Манкс, нали?
След като печката започна да нагрява, тя отвори прозорците и включи аспиратора.
После Вик се настани пред телевизора в дневната, както си бе по бикини. Първо гледа „Хедлайн Нюз“. Но в студиото на Си Ен Ен имаше твърде много звънящи телефони и това я разстрои. Прехвърли на „Спондж Боб“. И там звънна телефон, така че отново смени канала. Намери програма за спортен риболов. Тук изглеждаше безопасно — в предавания от този род нямаше телефони — освен това мястото на действието бе езерото Уинипесоки, където Вик бе летувала като дете. Винаги бе харесвала как изглежда езерото малко след изгрев-слънце — гладко черно огледало, покрито с фината бяла коприна на утринната мъгла.
Отначало пи уиски с лед. После се наложи да пие уискито чисто, защото в кухнята миришеше много гадно и нямаше как да вземе лед. Всъщност цялата къща смърдеше на горяща пластмаса, въпреки аспиратора и отворените прозорци.
Вик Маккуин гледаше как някакъв рибар се бори с пъстърва, когато в краката ѝ изчурулика телефон. Погледна разхвърляните по пода играчки, предимно роботи, сред които Ар Ту-Ди Ту, Далек и разбира се, няколко фигурки на Търсача. Единият от роботите бе от „Трансформърс“, черен, с обемист гръден кош и червени лещи на главата. Той видимо потреперваше, докато издаваше чуруликащ звук.
Тя го вдигна и започна да сгъва ръцете и краката му навътре. Набута главата му в тялото. Събра двете части на торса му и внезапно се получи пластмасов джиесем играчка.
Пластмасовият телефон играчка звънна отново. Тя натисна бутона за отговор и доближи апарата до ухото си.