— Ти си дебела лъжкиня — каза Милисент Манкс. — И татко много ще ти се ядоса, когато излезе от онова място. Ще набучи очите ти с вилица и ще ги извади като коркови тапи.
Вик занесе играчката в кухнята и отвори печката. Изригна облак отровен черен дим. Телефоните се бяха изпекли и имаха черен цвят. Метна трансформъра върху разтопената материя и тресна вратичката.
Смрадта бе толкова ужасна, че се наложи да напусне къщата. Облече рокерското яке на Лу и ботушите си, взе чантичката си и бутилката уиски и излезе. Докато затръшваше вратата, детекторът за дим започна да пиука.
Чак когато сви зад ъгъла, осъзна, че е само с яке и ботуши. В два сутринта крачеше в покрайнините на Денвър по избелели розови бикини. Добре че се бе сетила да вземе уискито.
Смяташе да се върне вкъщи и да обуе дънки, но се загуби, което досега не ѝ се бе случвало. Озова се на хубава улица с триетажни тухлени постройки. Нощта ухаеше на есен и току-що намокрен асфалт. О, колко обичаше миризмата на пътищата — на омекналия от жегата асфалт в края на юли, черните пътища с техния парфюм от цветен прашец и пръст през юни, аромата на смачканите листа по селските друмища през спокойния октомври, миризмата на пясък и сол на магистралите, която през февруари е почти морска.
По това време на денонощието улицата бе почти изцяло нейна, макар че минаха трима мъже с харлита. Те намалиха скоростта, за да я огледат. Не бяха рокери обаче. Бяха юпита, които вероятно се прибираха вкъщи при женичките си, след като са си изкарали добре с приятели в някой скъп стриптийз клуб. По италианските им кожени якета, сините дънки марка „Гап“ и по моторите, излезли сякаш току-що от шоурума, тя разбра, че си падат повече по пицарии, отколкото по бруталности на пътя. Въпреки това я огледаха много добре. Тя вдигна бутилката си с уиски към тях и им свирна с пръсти, а те просто дадоха газ и отпрашиха.
Пред очите ѝ изникна книжарница. Затворена, естествено. Бе малка, от независимите, и на витрината бяха изложени нейните книги. Преди година бе направила представяне тук. Тогава си беше сложила панталон.
Вторачи се в мрачното пространство вътре, искаше да разбере коя от книгите ѝ промотират. Книга четири. Четвъртата книга вече бе излязла? На Вик ѝ се струваше, че все още работи по нея. Политна напред и лицето ѝ се лепна за стъклото. Задникът ѝ щръкна назад към улицата.
Беше доволна, че четвъртата книга е излязла. По едно време си мислеше, че няма да може да я завърши.
Когато Вик започна да рисува книжки, по телефона никога не идваха обаждания от Коледната земя. Това бе причината Вик да се захване с „Търсача“; когато рисуваше, телефоните мълчаха. Но докато работеше по третата книга, любимите ѝ радиостанции започнаха да излъчват коледна музика посред лято и отново заидваха обаждания. Бе опитала да се огради със защитен ров — ров, пълен с бърбън „Мейкърс Марк“, но единственото, което удави в него, бе работата си.
Вик се канеше да се отдръпне от прозореца, когато телефонът в книжарницата звънна.
Видя го как светна на бюрото в далечния край на помещението. В наситената топла тишина на нощта го чуваше доста ясно и знаеше, че това са те. Мили, Лори и другите деца на Манкс.
— Съжалявам — каза тя на книжарницата, — не съм склонна да поемам обажданията ти. Ако желаеш да оставиш съобщение, не си извадила късмет.
Оттласна се от витрината прекалено рязко и се заклатушка заднешком по тротоара. После тротоарът свърши, стъпалото ѝ мина над ръба на бордюра и тя падна тежко по задник на влажния асфалт.
Болеше, но вероятно не чак толкова, колкото се полагаше. Не бе сигурна дали уискито е притъпило болката, или бе следвала хранителния режим на Лу Кармоди достатъчно дълго, че да има добра подплата отзад. Страхуваше се бутилката да не се е счупила, но не, беше цяла-целеничка в ръката ѝ. Отпи глътка. Имаше вкус на дъбова бъчва и сладко самоунищожение.
Когато се изправи на крака, звънна друг телефон, в друго търговско помещение — в едно кафене. Телефонът в книжарницата продължаваше да дрънчи. После се намеси още един, беше на втория етаж в сградата отдясно. И четвърти, и пети. В апартаментите на горните етажи. От двете страни на улицата, в двете посоки.
В нощта заеча телефонен хор. Бе като жабите през пролетта, извънземна хармония, включваща крякане, чуруликане и свиркане. Бе като звъненето на камбанки в коледна утрин.
— Майната ви! — изкрещя тя и запрати бутилката към отражението си във витрината на магазина отсреща.
Стъклото се пръсна. Изведнъж всички телефони замлъкнаха, като бунтовници, стреснати от изстрел.