Секунда по-късно алармата се задейства — електронно пиукане и проблясване на сребърни лампички. Светлината освети изложената стока — велосипеди.
Нощта застина за един чувствен, нежен миг.
Велосипедът на витрината, естествено, беше марка „Ралей“, бял и обикновен. Вик се олюля. Усещането за невидима заплаха изведнъж изчезна, сякаш някой бе дръпнал прекъсвач.
Тя прекоси улицата и докато парчетата счупено стъкло хрущяха под краката ѝ, в главата ѝ се оформи план. Щеше да открадне колелото и да излезе с него извън града. Щеше да отиде в Дакота Ридж и щеше да върти педалите сред елите и нощния мрак, докато не открие Прекия път.
Мостът щеше да я прехвърли над стените на затвора и да я отведе в болничното отделение, където се намираше Чарли Манкс. Жестока гледка щеше да е, трийсетгодишна жена по бикини, плъзгаща се с десетскоростния си велосипед по коридорите на строго охранявана сграда в два сутринта. Представи си как минава покрай спящите на леглата си затворници. Щеше да отиде право при Манкс, да подпре велосипеда на стъпенката, да измъкне възглавницата изпод главата на гадния подпалвач на хора и да го задуши. Това щеше веднъж завинаги да сложи край на обажданията от Коледната земя. Бе убедена.
Вик протегна ръце през строшената витрина, вдигна ралея и го изнесе отвън на пътя. Някъде запищя сирена; топлата влажна нощ отнасяше този пълен със страстен копнеж звук надалече.
Изненада се. Алармата се бе задействала само преди половин минута. Не бе очаквала ченгетата да реагират толкова бързо.
Но сирената, която чуваше, не бе на полицейска кола. Бе на пожарната, извикана да гаси къщата, макар че до пристигането ѝ почти всичко бе изгоряло.
Полицейските коли пристигнаха няколко минути по-късно.
Бранденбург, Кентъки
Нейтан Деметър остави най-трудната част за накрая. Малко след средата на април той извади двигателя на призрака с помощта на лебедка и го поправя два дена, като почисти клапаните и смени болтовете на главата с нови, купени от специален магазин за резервни части в Англия. Двигателят бе шестцилиндров с кубатура 4257 см3 и легнал на тезгяха, приличаше на огромно механично сърце… каквото вероятно беше. Голяма част от изобретенията на човека — спринцовката, мечът, писалката, пистолетът — са метафори на пенис, но двигателят с вътрешно горене вероятно бе измислен от някой, който е виждал човешко сърце.
— Ще е по-лесно да наемем лимузина — подхвърли Мишел. — Така няма да си цапаш ръцете.
— Ако си мислиш, че за мен е проблем да си изцапам ръцете, значи, през последните осемнайсет години си бляла.
— Намеквам за нервите, които изразходваш — поясни тя.
— Кой е нервен? — попита Нейтан, но тя само се усмихна и го целуна.
Понякога, след като бе работил по колата няколко часа, той се излягаше на предната седалка, с единия крак провесен над прага на отворената врата и бира в ръка, и си припомняше разни неща: следобедите, когато минаваха по западното поле; дъщеря му шофираше, вперила поглед през предното стъкло, докато тревите шибаха призрака отстрани.
Беше успяла да вземе книжка от първия път, едва шестнайсетгодишна. Сега бе на осемнайсет и имаше собствена кола — малка спортна джета — с която смяташе да отиде в „Дартмут“, след като завърши училище. При мисълта, че тя ще пътува сама, ще отсяда в скапани мотели и ще бъде заглеждана от регистраторите и шофьорите на камиони в баровете, изтръпваше и направо го хващаха нервите.
Мишел харесваше да се занимава с прането, а той харесваше да ѝ позволява, защото, когато минеше покрай бельото ѝ в сушилнята и видеше цветна дантела от „Виктория Сикрет“, започваше да се тревожи за неща като нежелана бременност и венерически болести. Той знаеше как да говори с нея за коли. Обичаше да я наблюдава как преценява кога да натисне съединителя и дали управлява правилно. Тогава се чувстваше като Грегъри Пек в „Да убиеш присмехулник“. Но нямаше подход при запознаването със сексуалния живот, а и се опасяваше, че тя не се нуждае от съвети на тази тема.
— Кой е нервен? — попита той една вечер празния гараж и вдигна бирата, поздравявайки сянката си.
Шест дена преди „големия танц“ той монтира двигателя, затвори капака и се отдръпна назад, за да се наслади на работата си. Приличаше на скулптор, взиращ се в статуя на гола жена, която някога е била обикновен мраморен блок. Сезон на разранените кокалчета, маслото под ноктите и прашинките ръжда в очите — свято време, което бе важно за него толкова, колкото за монах е важно да преведе божието слово. Бе дал всичко от себе си, за да поправи машината, и това си личеше.