Докато си мислеше такива неща, затърси дистанционното на гаражната врата. Ако не успееше да вкара свеж въздух в гаража, много скоро щеше да загуби съзнание. За момент се паникьоса, защото не можеше да го намери. Помисли си: „Не е тук, не е тук!“, и тогава го напипа зад издутината на таблото, в която влизаше воланът. Сключи пръстите си около дистанционното, после го насочи към гаражната врата и натисна бутона.
Вратата, тракайки, се заиздига нагоре. Скоростният лост включи на задна и призракът изскочи от гаража, въртейки бясно гуми.
Нейтан Деметър изпищя и сграбчи волана — не за да управлява колата, а просто за да се задържи. Тънките гуми с бял кант захапаха настилката на алеята и по шасито затракаха камъчета. Призракът се спусна право надолу по стръмния склон, сякаш бе една от люлките на движеща се на обратно страховита въртележка. Летеше право към пътя. Нейтан имаше чувството, че е крещял през цялото време, макар че всъщност спря още преди колата да е стигнала средата на хълма. Крясъкът, който чуваше, бе заключен в собствената му глава.
Призракът не намали скоростта, когато се доближи до пътя, даже сякаш я увеличи и ако имаше движение, вероятно щеше да бъде блъснат отстрани. Разбира се, дори и да не станеше катастрофа, призракът щеше да прекоси пътя и да се забие в дърветата отсреща, а Нейтан да бъде изхвърлен през стъклото. Призракът, както всички коли от онова време, нямаше предпазни колани.
Пътят бе пуст и когато задните гуми стъпиха на асфалта, воланът се завъртя толкова рязко, че опари дланите на Нейтан. Призракът зави надясно, Нейтан Деметър полетя към лявата врата и удари главата си в металната ѝ рамка.
Не можеше да определи колко тежко е пострадал. Лежеше на предната седалка и мигаше към тавана. През страничното стъкло се виждаха тъмносиньо следобедно небе и перести облачета. Докосна челото си, после се загледа в окървавените връхчета на пръстите си. В това време флейта засвири 12 Days of Christmas.
Колата не спираше, бе превключила сама чак до пета скорост. Той познаваше пътищата наоколо и бе сигурен, че сега се движат на изток по път 1638 към магистралата „Дикси“. След няколко минути щяха да стигнат до кръстовището и… тогава какво? Щеше да ги помете някой камион, движещ се в северна посока? Помисли си, че това е възможно, но малко вероятно; съмняваше се, че колата е камикадзе. Инстинктът му подсказваше, че призракът си е наумил нещо. Ролсът имаше задача и възнамеряваше да я изпълни. Нейтан не му трябваше, вероятно дори не го усещаше изобщо, както кучето не усеща кърлежа, лепнал се зад ухото му.
Нейтан се надигна на лакът, олюля се, но успя да се изправи в седнало положение. Погледна в огледалото за задно виждане.
Лицето му представляваше кървава маска. Когато отново докосна главата си, напипа петнайсетсантиметрова рана, минаваща през горната част на скалпа му. Изследва раната внимателно с пръсти и усети костта отдолу.
Призракът намали скоростта на знака „Стоп“ на кръстовището с магистрала 60. Нейтан гледаше втрещен как скоростният лост превключи на четвърта, после на трета и накрая на втора. Отново закрещя.
Отпред едно комби чакаше на знака „Стоп“. На задната седалка седяха три русоляви дечица с лица като месечинки. Те се извърнаха назад, за да разгледат призрака.
Нейтан плесна предното стъкло, оставяйки тъмночервени следи върху него.
— Помощ! — изрева той. По челото му се стичаше топла кръв. — Помощ, помощ, помогнете ми, помогнете ми.
Децата, незнайно защо, се ухилиха, може би го смятаха за идиот. Помахаха му. Той замуча като луд, като крава в кланица, която се хлъзга по горещата кръв на транжираните преди нея животни.
Комбито зави надясно и се включи в движението при първата отворила се възможност. Призракът зави наляво и ускори толкова бързо, че Нейтан Деметър имаше чувството, че невидима ръка го притиска към седалката.
Въпреки че стъклата бяха вдигнати, той усещаше миризмата на окосена трева, дима на запалените барбекюта и зеленото ухание на напъпили дървета.
Небето червенееше, сякаш и то бе наранено. Облаците приличаха на дрипи от златно фолио.
Нейтан Деметър си даде сметка, че призракът върви чудесно. Двигателят никога не бе звучал толкова добре, толкова мощно. Можеше да се каже, че красивата кучка е напълно възстановена.
Очевидно бе задрямал, седнал зад волана, но не си спомняше кога точно. Спомняше си само, че по едно време, преди да е станало съвсем тъмно, затвори очи, а когато ги отвори, призракът се придвижваше в тунел от падащ сняг. Предното стъкло бе зацапано с кръв, но се виждаше как по непознатия път започват да се образуват навявания. Снежни валма се носеха като копринени воали, като призраци.