Хикс си спомни, че някой го бе цапардосал в тъмнината.
— Мамка му! — изрева той. — Мамка му! Пистолетът ми… някой да е виждал пистолета ми?
Лекарят — на значката му пишеше „Софър“ — положи длан върху гърдите на Хикс, за да му попречи да се изправи.
— Мисля, че е изчезнал, синко — каза Софър.
— Не се опитвай да станеш, Ърни — каза Саша, която стоеше на един метър от него. На лицето ѝ бе изписан ужас. Зад нея имаше други сестри, изглеждаха бледи и напрегнати.
— О, боже! О, боже! Откраднали са ми пистолета! Нещо друго да са взели?
— Само панталона ти — отвърна Софър.
— Панталона ми? Ама как…
Хикс помести глава, за да погледне надолу. Беше гол до кръста. Пенисът му бе на показ пред лекаря, Саша и другите сестри. На Хикс отново му се доповръща. Това приличаше на кошмара му, онзи, в който отива на работа без панталон и всички го гледат. Изведнъж му мина през акъла, че гаднярът, откраднал панталона, е бъркал с пръст в задника му, както Саша заплашваше, че ще направи.
— Той опипвал ли ме е? Опипвал ли ме е? — изкрещя Хикс.
— Не знаем — каза докторът. — Вероятно не. Вероятно е решил, че ако си гол, няма да тръгнеш да го гониш. Сигурно е взел пистолета ти, защото е бил в кобура, на колана ти.
Обаче онзи не бе взел ризата му. Якето бе взел, но ризата не.
Хикс се разплака. И пръдна — влажно и свирукащо. Никога не се бе чувствал толкова нещастен.
— О, боже! Мили боже! Какво им става на тези хора? — проплака Хикс.
Доктор Софър поклати глава.
— Кой го знае какъв е. Може да е някой наркоман. Може да е извратеняк, който се е нуждаел от уникален трофей. Ченгетата да се оправят. В момента ти ме интересуваш.
— Трофей? — изписка Хикс, представяйки си панталона, сложен в рамка и окачен на стената.
— Да, предполагам. — Софър погледна през рамо към другия край на залата. — Вижда ми се логично, като се има предвид, че откраднатото тяло е на сериен убиец.
Хикс помести главата си и в черепа му екна гонг. Видя, че носилката е избутана настрани и че трупът липсва. Простена отново и притвори очи.
Чу бързо потракване на токове в коридора и му се стори, че разпознава кривата походка на чичо си Джим, който е трябвало да напусне бюрото си и изобщо не е щастлив от този факт. Нямаше логична причина да се страхува от чичо си. Та нали Хикс бе жертвата, бяха го нападнали, за бога. Но както бе сам и нещастен в единственото си убежище — мрака зад клепачите му — логиката не му влияеше. Чичо Джим идваше и с него идваше третото мъмрене. Бяха хванали Хикс със свалени гащи, буквално, което означаваше, че никога повече нямаше да носи униформа на охранител.
Всичко бе загубено, бе се изпарило за секунда в залата за аутопсии — хубавата работа, чукането със Саша, благините от шкафа с лекарства, забавните снимки с трупове. Дори понтиакът с раирана тапицерия бе загубен, макар че това щеше да се разбере чак след няколко часа. Ненормалникът, който го бе пребил, бе взел ключовете и бе офейкал с колата.
Край. На всичко. На абсолютно всичко.
Нищо вече не можеше да върне и мъртвия Чарли Манкс.
Лоша майка
16 декември 2011 г. — 6 юли 2012 г.
Рехабилитационна клиника „Ламар“, Масачузетс
Лу доведе момчето на свиждане в клиниката по Коледа — Вик трябваше да седи там двайсет и осем дена. Елхата в стаята бе изкуствена и тримата ядоха захаросани понички, купени от супермаркета.
— Тук всички ли са луди? — попита Уейн, без изобщо да се притеснява.
— Всички са пияници — отвърна Вик. — Смахнатите са оттатък.
— Значи има подобрение?
— Движение в правилната посока — каза му Лу Кармоди. — Цялото ни семейство се движи в правилната посока.
Хейврил, Масачузетс
Пуснаха Вик (бе чиста за пръв път от тийнейджърските си години) в средата на януари и тя се прибра вкъщи, за да гледа как майка ѝ умира, да стане свидетел на героичните опити на Линда Маккуин да приключи със себе си.
Вик ѝ помагаше, купуваше цигари „Вирджиния Слимс“ и ги пушеше заедно с нея. Линда продължаваше да пуши, въпреки че бе останала само с един бял дроб. До леглото бе подпряна очукана зелена бутилка с кислород, на която над изрисуваните червени пламъци бе написано: „Силно запалимо“. Линда доближаваше маската до лицето си, за да глътне кислород, после я сваляше и дръпваше от цигарата си.
— Всичко е наред, нали? Не се притесняваш… — каза Линда, посочвайки бутилката с палец.