— Какво? Че може да ме гръмнеш? — попита Вик. — Твърде късно, мамо. Изпреварих те.
Вик не бе стояла цял ден в една и съща къща с майка си, откакто навърши деветнайсет. Като дете не бе осъзнавала колко тъмен е вътре родният ѝ дом. Той бе в сянката на високи ели и до него почти не достигаше естествена светлина, така че дори по обед човек трябваше да включва лампите, за да вижда къде стъпва. Миришеше на цигари и пикня. В края на януари тя вече копнееше да се махне. Мракът и липсата на достатъчно въздух я караха да си спомня тръбата за прането в къщата на Чарли Манкс.
— Трябва да се преместим през лятото. Можем да наемем имот край езерото, както правехме едно време. — Нямаше нужда да уточнява, че говори за езерото Уинипесоки. За тях то бе просто „езерото“, сякаш по света не съществуваха други езера, както под „града“ винаги се имаше предвид Бостън. — Имам пари.
Вече не бяха чак толкова много. Бе успяла да изпие значителна част от заработеното, а и съдебните такси и разходите за клиники не бяха хич малки. Все пак финансовото ѝ състояние бе по-добро от това на средния, преминал лечение алкохолик с татуировки и криминално досие. Щяха да постъпят свежи пари, ако успееше да завърши следващата част на „Търсача“. Понякога си мислеше, че е достатъчно с акъла си и ще може да се справи. С божията помощ. Книгата трябваше да е за сина ѝ, но всъщност не беше.
Линда се усмихна по лукавия, сънлив начин, който означаваше: „Много добре знаеш, че няма да изкарам до юни, че ще прекарам лятната си почивка на три пресечки от тук, в гробището, където са погребани по-големите ми сестри и родителите ми“. Но каза:
— Разбира се. Измъкни момчето от Лу, доведи го. Ще ми се да прекарам известно време с него… ако не се опасяваш, че ще го разваля.
Вик пусна тази забележка покрай ушите си. Тя работеше по осмата стъпка от програмата си и стоеше тук, в Хейврил, за да поправи грешките. Дълго време не желаеше Линда да общува с Уейн, да бъде част от неговия живот. Изпитваше задоволство от това, че ограничава контактите на майка си с момчето, смяташе, че е задължена да защитава Уейн от Линда. Сега ѝ се искаше да бе имало някой, който да защитава Уейн от самата нея. Имаше да се реваншира и на него.
— Би могла да запознаеш баща си с внука му — подхвърли Линда. — Той си е там, в Дувър. Съвсем близо е до езерото. Все още взривява разни неща. Убедена съм, че ще му е приятно да види момчето.
Вик пусна и това покрай ушите си. Дали не трябваше да се реваншира и на Кристофър Маккуин? Понякога си мислеше, че трябва… после си спомняше как той плакнеше разкървавените си кокалчета със студена вода и отхвърляше идеята.
Пролетта бе дъждовна и Вик бе принудена да стои в къщата при умиращата. Понякога валеше толкова силно, че имаше чувството, че се намира във вътрешността на барабан. Линда изхвърляше тлъсти кървави храчки в гумения леген и гледаше кулинарни предавания на прекалено силен звук. Махането от това ужасно място или просто излизането от него за Вик бе въпрос на оцеляване. Когато затвореше очи, виждаше гладкото езеро по залез-слънце и водни кончета с размери на лястовица, плъзгащи се над повърхността.
Но не се реши да наеме имот, докато една вечер Лу не се обади от Колорадо и не предложи Уейн да прекара лятото с Вик.
— Детето се нуждае от майка си — рече Лу. — Не смяташ ли, че вече е време?
— Би било чудесно — отговори тя, като се мъчеше да прикрие вълнението си.
Чак се задъхваше. Бяха се разделили с Лу преди четири години. Не можеше да понася да бъде обичана толкова всеотдайно от него, а от себе си да не дава нищо. Налагаше се да се отдръпне.
Но едно бе да се откаже от Лу, а съвсем друго — от момчето. Лу каза, че момчето се нуждае от майка, но Вик бе на мнение, че тя се нуждае повече от Уейн, отколкото той от нея. При мисълта да прекара лятото с него — да започне отначало, да се опита да бъде добра майка — Вик леко се паникьоса, но в същото време се обнадежди. Не ѝ харесваше, че се пали толкова, защото паленето ѝ напомняше за лудостта.
— Нямаш нищо против? Ще ми го повериш? След всичките простотии, които извърших?
— О, мила. Ако си готова да се качиш на ринга, и той е готов.
Вик не му спомена, че когато двама души се качат на ринга, обикновено започват да се млатят здраво. Може би метафората не бе чак толкова лоша. Уейн определено имаше основателни причини да ѝ забие няколко крошета. Ако Уейн се нуждаеше от боксова круша, Вик бе готова да се направи на такава. Така щеше да го компенсира.
О, колко обичаше тази дума! В нея сякаш имаше нещо божествено.
Започна трескаво да търси място, където да прекарат лятото. Място, отговарящо на картините в главата ѝ. Ако ралеят бе тук, щеше за нула време да открие перфектния имот, трябваше ѝ само едно бързо минаване по Прекия път. Естествено, сега бе наясно, че никога не е минавала по Прекия път. Бе научила истината за онези експедиции по време на престоя си в лудницата в Колорадо. Разумът ѝ бе крехък като пеперуда, която носи навсякъде в шепите си, страхувайки се какво ще стане, ако я пусне или ако, без да иска, я смачка.