Без Прекия път Вик бе принудена, както всички други хора, да разчита на Гугъл. Чак в края на април намери това, което търсеше — стара къща с трийсетина метра брегова ивица, собствен пристан, сал и допълнителна пристройка. Беше едноетажна, така че нямаше да се налага Линда да изкачва стълби. По онова време Вик почти си вярваше, че майка ѝ ще дойде с тях, че ще последва реванширане. Зад къщата дори имаше рампа за инвалидната количка на Линда.
Брокерът бе изпратил много рекламни материали и Вик се настани на леглото на майка си, за да ги разгледат заедно.
— Виж допълнителната постройка. Ще я почистя и ще си направя там ателие. Обзалагам се, че вътре мирише чудесно — каза Вик. — Обзалагам се, че мирише на слама и на коне. Чудя се защо и аз не минах през конската фаза. Смятам, че тя е задължителна за непослушни момиченца.
— Всъщност двамата с Крис не се изпотрепвахме да те „развалим“, Вики. Аз се страхувах. Сега дори не смятам, че това е по силите на един родител. Да развали детето, имам предвид. Схващах проблемите чак когато бе станало твърде късно. Изглежда, никога не съм имала нужния родителски усет. Твърде много се страхувах да не сбъркам, рядко постъпвах правилно.
Вик прехвърли в главата си няколко фрази. Едната бе „двете с теб“, втората — „направи каквото бе по силите ти, за разлика от мен“, третата — „ти ме обичаше по свой си начин, де да можех да върна времето назад и да откликна на чувствата ти“. Но не можа да каже нищо — имаше чувството, че някой я е стиснал за гърлото — а после моментът просто отмина.
— Няма значение — каза Линда. — Не ти бе нужен кон. Имаше си велосипед. Бързата машина на Вик Маккуин. Отвеждаше те по-надалече, отколкото би могъл да те отведе някакъв си кон. Търсих го, да знаеш. Преди няколко години. Мислех, че баща ти го е набутал в сутерена, дори ми хрумна да го дам на Уейн. Та нали е за момчета. Но го нямаше. Нямам представа къде се е затрил. — Лежеше спокойно, с полузатворени очи. Вик стана от леглото, но преди да стигне до вратата, Линда каза: — Не знаеш какво е станало с него, така ли, Вик? Бързата ти машина?
В гласа ѝ имаше лукава, заплашителна нотка.
— Няма го — отвърна Вик. — Само това знам.
Майка ѝ продължи:
— Харесва ми къщата. Твоята езерна къща. Намерила си добро местенце, Вик. Знаех, че ще се справиш. Винаги си била добра в тези работи. В намирането на разни неща.
Вик настръхна.
— Почивай си, мамо — каза тя и отново тръгна към вратата. — Радвам се, че имотът ти харесва. Скоро ще отидем там. Ще е наш цяло лято, след като подпиша документите. Трябва да го разгледаме. Да прекараме няколко дена там, само двете.
— Разбира се — каза майка ѝ. — А на връщане ще се отбием в „При Тери“ да пийнем млечни шейкове.
В и без това доста тъмната стая за момент притъмня още повече, сякаш облак бе закрил слънцето.
— Фрапета — каза Вик с подрезгавял заради емоциите глас. — Ако искаш млечен шейк, трябва да отидеш другаде.
Майка ѝ кимна.
— Точно така.
— Този уикенд — подхвърли Вик, — ще отидем този уикенд.
— Трябва да провериш каква е програмата ми — рече майка ѝ. — Може да имам други ангажименти.
На следващата сутрин спря да вали, а през уикенда, вместо да закара майка си на езерото Уинипесоки, я закара в гробището и я погреба под синьото майско небе в един от първите топли дни.
Тя се обади на Лу в един сутринта източно време и каза:
— Според теб какво ще иска да прави той? Това са два месеца. Не знам дали ще мога да забавлявам Уейн дори два дена.
Лу, изглежда, се озадачи от този въпрос.
— Той е на единайсет. Лесен е. Със сигурност ще му хареса това, което ти харесваш. Ти какво харесваш.
— Бърбън „Мейкърс Марк“.
Лу изхъмка.
— Ами… мислех си за неща от рода на тенис.
Вик купи ракети за тенис, макар че не знаеше дали Уейн може да играе. А самата тя не бе играла от толкова отдавна, че не си спомняше как се броят точките. Знаеше само, че дори да нямаш нищо, любов поне имаш.
Купи бански, джапанки, слънчеви очила, фризби. Купи и слънцезащитни кремове, надявайки се, че той ще предпочете да прекарва доста време на слънце. Между престоите в лудницата и в клиниката Вик приключи с покриването на ръцете и краката си с татуировки, а прекаленото излагане на слънчева светлина бе вредно за мастилото.