Тази песен я бе събудила още първата нощ в клиниката. Пееше я жена, намираща се в някое от съседните отделения. И не я пееше просто за себе си, а се обръщаше директно към Вик.
Лудата изпяваше песента си три или четири пъти на нощ, обикновено тъкмо когато Вик се унасяше. Понякога избухваше в толкова бурен смях, че не успяваше я изкара докрай.
Вик закрещяваше. Настояваше някой да затвори устата на тъпата крава. И другите закрещяваха, цялото отделение закрещяваше — всички искаха тишина, да бъдат оставени да поспят. Вик пищеше, докато не ѝ паднеше гласът, после идваха черни мъже с бели униформи, поваляха я на леглото и ѝ биеха инжекция.
През деня Вик ядосано оглеждаше лицата на другите пациенти, търсейки издайнически следи на умора и виновност. Само че всички изглеждаха изморени и виновни. По време на терапевтичните групови сесии тя се заслушваше в другите, смятайки, че нощната певица ще се издаде сама чрез дрезгав глас. Само че всички имаха дрезгави гласове заради тежките нощи, лошото кафе и цигарите.
После Вик престана да чува песента. Предположи, че са преместили смахнатата в друго крило, показвайки най-накрая загриженост към останалите пациенти. Половин година след като излезе от болницата, Вик най-сетне разпозна гласа и разбра коя е била лудата певица.
— Моторът в гаража наш ли е? — попита Уейн, а после, още преди тя да е схванала какво я пита, добави: — Какво пееш?
Чак тогава осъзна, че си тананика. Сега звучеше много по-добре, отколкото когато се дереше истерично в лудницата.
Вик се надигна и потърка лицето си.
— Не знам. Нищо.
Уейн я изгледа мрачно, подозрително. Закрачи с неуверена крачка по пристана. Хупър се влачеше след него като опитомена мечка. Уейн носеше жълта очукана кутия за инструменти, бе стиснал дръжката ѝ с две ръце. Изтърва я и тя падна с трясък върху дъските. Целият пристан се разтресе.
— Намерих кутията с такъми — обяви Уейн.
— Не е тази.
— Каза ми да търся кафява кутия.
— Тази е жълта.
— На места е кафява.
— На места е ръждясала.
— Е, и? Ръждата е кафява.
Той отключи кутията и бутна капака настрани. Намръщи се.
— Случва се човек да сгреши — отбеляза тя.
— Това не служи ли за ловене на риба? — попита той и извади някакъв странен инструмент, приличаш на острието на миниатюрна коса. Можеше да се побере в човешка длан. — Има формата на кука.
Вик знаеше какво е, макар че от години не бе виждала такова нещо. Най-накрая стопли какво бе казал Уейн при излизането си на пристана.
— Дай да видя кутията — каза Вик.
Обърна я и се загледа в ръждясалите гаечни ключове, уреда за измерване на налягане и стария ключ с правоъгълна глава, на който пишеше ТРИУМФ.
— Къде намери това?
— Беше на седалката на стария мотоциклет. Той върви ли с къщата?
— Покажи ми!
Гаражът за карети
Вик бе влизала в пристройката само веднъж, при първия си оглед на къщата. Беше казала на майка си, че смята да я разчисти и да я ползва като ателие. Досега обаче моливите и боите не бяха мърдали от шкафа в спалнята и в пристройката цареше същият безпорядък, както в деня на нанасянето им.
Дългото тясно помещение бе толкова претъпкано с боклуци, че не можеше да се стигне до отсрещната стена по права линия. Имаше няколко кабинки, където някога са били държани коне. Вик харесваше миризмата вътре — на бензин, прах, изсъхнала слама и дърво, което се е пекло на слънце поне осемдесет лета.
Ако беше на годините на Уейн, Вик щеше да кисне на гредите, сред гълъбите и летящите катерици. Това обаче, изглежда, не бе на сърцето на Уейн. Той не общуваше с природата. Правеше снимки с айфона си, после се навеждаше над екрана и ги преглеждаше. За него основното предимство на къщата бе, че има безжичен интернет.
Не че искаше да стои вътре. Искаше да стои вътре в телефона си. Устройството бе неговият мост за бягство от един свят, в който майка му е луда алкохоличка, а баща му — сто и четиресет килограмов механик, който ходи на сбирките на любителите на комикси облечен като Железния човек.
Моторът бе в задната част на гаража и бе завит с опръскан с боя брезент, но характерните форми се различаваха ясно. Вик го забеляза веднага и се зачуди как е убягнал от погледа ѝ.