Чуди се само секунда обаче. Никой не знаеше по-добре от Вик Маккуин колко лесно се губят важните неща сред визуалния безпорядък. Можеше преспокойно да пресъздаде мястото в някоя от книгите за Търсача. Намерете пътя към мотоциклета през лабиринта от боклуци — като внимавате да не се спънете в опънатите жици — и избягайте! Идеята хич не бе лоша, струваше си да я обмисли. Не можеше да си позволи да отхвърля с лека ръка нито една добра идея. Някой можеше ли?
Уейн хвана единия край на брезента, тя — другия. Отметнаха го назад.
Моторът бе покрит с дебел пласт прах и стърготини. Кормилото и контролните уреди едва се виждаха от паяжини. Фарът бе откачен и висеше на жиците си. Резервоарът с капковидна форма имаше цвят на червена боровинка и сребристи ивици. Отстрани с хромирани букви бе написано „Триумф“.
Машината сякаш бе излязла от стар филм за моторджии — не онези филми с многото цици, приглушените цветове и Питър Фонда, а по-старите, по-кротките, които са черно-бели, пълни със състезания и разговори за Човека. Вик вече се бе влюбила в нея.
Уейн прокара дланта си по седалката, после погледна полепналите по нея валма мръсотия.
— Можем ли да го задържим?
Сякаш говореше за изгубено коте.
Естествено, че не можеха да го задържат. Не беше техен. Принадлежеше на възрастната жена, която им бе дала къщата под наем.
Само че…
Само че на Вик нещо ѝ подсказваше, че той вече е неин.
— Съмнявам се, че е в движение — каза тя.
— Голяма работа — отвърна Уейн с небрежната увереност на дванайсетгодишно дете. — Поправи го. Татко ще ти каже как става.
— Твоят баща вече ми е казвал как става.
В продължение на седем години се бе опитвала да бъде момичето на Лу. Невинаги бе приятно и никога не бе лесно, но имаше и някои щастливи дни в гаража. Лу поправяше моторите, а Вик ги боядисваше; по радиото звучеше „Саундгардън“, а в хладилника имаше студена бира. Понякога тя се мотаеше край Лу и му задаваше въпроси. Той ѝ обясняваше за предпазителите, спирачките и ауспусите. Тогава ѝ харесваше да е в неговата компания, дори себе си харесваше до известна степен.
— Значи можем да го задържим, а? — попита отново Уейн.
— На нашата наемодателка е. Мога да я попитам дали се продава.
— Сигурен съм, че ще ни го даде. — Написа с пръст „наш“ върху прашната повърхност на резервоара. — Че коя старица би искала да фучи по пътищата с такова бебче?
— Тази, която стои до теб — отвърна тя, после се пресегна и избърса с длан написаното.
Сред лъчите на утринното слънце се изви вихрушка от златни прашинки.
Под мястото, където бе думата „наш“, Вик написа „мой“. Уейн извади айфона си и направи снимка.
Хейврил, Масачузетс
Всеки ден, след като се наобядваше, Зигмунд де Зут отделяше един час за боядисване на войничета. Това бе любимото му занимание. Слушаше изпълнението на Берлинския симфоничен оркестър на „Облакът Атлас“ от Фробишър и боядисваше старинните шлемове и мундири на немците. Имаше малък макет върху парче шперплат с размери два на два метра, който представяше битката при Вердюн — окървавена кал, изгорели дървета, храсталаци, телени мрежи и трупове.
Зиг се гордееше с прецизната си работа с четката. Изобразяваше дори златните нишки на еполетите, микроскопичните месингови копчета на мундирите и петната от ръжда по шлемовете. Имаше чувството, че когато са оцветени добре, войничетата едва ли не могат да оживеят и да се втурнат да атакуват отбранителната линия на французите.
Той работеше по тях в деня, в който това най-накрая се случи, в деня, в който те най-накрая започнаха да се движат сами.
Оцветяваше един ранен германец, който се бе хванал за гърдите, а устата му зееше в безмълвен вик. Зиг бе потопил четчицата в червената боя и се канеше да мацне пръстите на войника, но когато протегна ръка, той отстъпи.
Зигмунд се облещи срещу високия по-малко от три сантиметра войник, чиято ръка бе осветена от ярката лампа. Понечи отново да го мацне и той отново се люшна назад.
Зиг направи трети опит, като си помисли: „Не мърдай, копеленце“, но пропусна. Много далече бе от целта, направи резка върху козирката на металната лампа.
Освен това не се движеше само един войник. Всички се движеха, потрепвайки като пламъчета на свещи.
Зигмунд потърка челото си с длан. Потта му бе топла и мазна. Пое си дълбоко въздух и му замириса на джинджифилови сладки.
„Удар — помисли си. — Получил съм удар.“ Мислеше на холандски, защото в момента английският му убягваше, макар че говореше английски от петгодишен.