— Имаше една старица — пееше той, — тя глътна коза. Просто си отвори устата и глътна козата. Каква лакома кучка!
Зиг се отпусна върху стола. Краката… не си чувстваше краката. Протегна ръка, за да избърше потта от лицето си, и си бръкна в окото.
По пода на кабинета трополяха ботуши.
Зиг с мъка вдигна глава. Имаше чувството, че върху темето му е сложена тежест, поне десет килограма желязо.
Онзи стоеше с ръце на кръста до макета и се взираше в кратерите, руините и телените заграждения. Зиг най-сетне успя да разпознае дрехите му — носеше изцапан със смазка костюм на техник по поддръжка на климатици.
— Човечета, човечета! — каза Човека с противогаза. — Обожавам човечетата! Нагоре по стръмните планини, надолу по тревистите долини, не смеем да ловуваме, защото от човечетата се страхуваме. — Погледна Зиг и добави: — Господин Манкс казва, че съм същински демон на римите. Аз смятам, че просто съм поет, но не съм го осъзнавал. На колко години е съпругата ви, господине?
Зиг нямаше намерение да отговаря. Искаше да попита техника какво е направил с Жизел, но вместо това каза:
— Ожених се за нея през 1976 година. Жена ми е на петдесет и девет. Петнайсет години по-млада е от мен.
— Хитряга! Толкова млада жена! Деца имате ли?
— Не. Имам мравки в мозъка.
— От севофлурана е — обясни Човека с противогаза. — Вкарах го през климатика. Личи си, че жена ти не е раждала. Такива твърди, стегнати гърди! Опипах ги и мога да ти кажа, че жените, които са раждали, нямат такива цици.
— Защо го направи? Защо си дошъл тук? — попита Зиг.
— Живеете точно срещу Вик Маккуин. Гаражът ви е за две коли, но имате само една кола — отбеляза Човека с противогаза. — Когато се върне, господин Манкс ще има къде да паркира. Колелата на призрака се въртят, въртят, въртят, въртят, въртят, колелата на призрака се въртят цял ден.
Зиг де Зут долови серия от звуци — съскане, драскане и тупкане — които се повтаряха непрекъснато. Не можеше да разбере какво е това. Звуците като че ли бяха в главата му, но за известно време и песента на Човека с противогаза сякаш бе в главата му. Сега вместо мисли Де Зут имаше там съскане, драскане и тупкане.
Човека с противогаза се вторачи в него.
— Виктория Маккуин май вече има майчински гърди. Трябва да си ги виждал. Как ти се струват циците ѝ?
Зиг го гледаше с празен поглед. Разбираше какво го питат, но не знаеше как да отговори на такъв въпрос. Вик Маккуин бе само на осем години; в съзнанието на Зиг тя отново бе дете — момиче с момчешки велосипед. Тя идваше от време на време да оцветява фигурките. Беше му приятно да я наблюдава как работи — оцветяваше съсредоточено, с присвити очи, сякаш се взираше в дълъг тунел, опитвайки се да види какво има в другия край.
— Тази къща отсреща е нейна, нали? — попита Човека с противогаза.
Зиг не искаше да му каже. Не искаше да му съдейства.
— Да — чу се да казва. — … Защо ти казах? Защо отговарям на въпросите ти? Аз не желая да ти съдействам.
— И това е от севофлурана. Нямаш представа какви неща ми казват хората, като им дам малко от добрия стар джинджифилов дим. Една баба, на шейсет и четири май беше, ми сподели, че единствения път, когато е получила оргазъм, са ѝ го вкарали отзад. Шейсет и четири! Гадно, нали? Ще се нуждаеш ли от мен все още, ще ме праскаш ли все още, когато стана на шейсет и четири!
Той се изкиска невинно като дете.
— Това да не би да е серум на истината? — попита Зиг.
Едва успя да зададе въпроса си. Всяка дума бе кофа с вода, която трябваше да бъде измъкната на ръка от дълбок кладенец.
— Не точно, но със сигурност, притъпява усещанията. Ставаш податлив на внушения. Чакай само да се събуди жена ти. Ще ми лапа оная работа така, сякаш обядва, след като е пропуснала закуската. Ще си мисли, че това е съвсем нормално! Не се безпокой. Нима да те карам да гледаш. Тогава вече ще си мъртъв. Слушай сега! Къде е Вик Маккуин? Наблюдавам къщата цял ден. Като че ли няма никой вътре. Не е отишла на почивка, нали? Би било неприятно. Много неприятно.
Зигмунд де Зут не отговори. Беше се разсеял. Най-накрая бе разбрал какво чуваше, какво издаваше онова съскане, драскане и тупкане.
То изобщо не бе в главата му. Беше записът, който слушаше — изпълнение на Берлинския оркестър.
Музиката бе спряла.
Езерото Уинипесоки
Когато Уейн бе записан на детски лагер, Вик започна да работи върху новата книга… и върху триумфа.
Редакторът бе подхвърлил, че е време за празнична тема в „Търсача“, според него коледните приключения биха станали бестселър. Първоначално идеята ѝ лъхна на вкиснало мляко — Вик трепна и се отдръпна, погнусена. Но след седмици, когато премисли, осъзна какъв брутално комерсиален продукт може да се получи. Представяше си колко симпатичен ще изглежда Търсача със захарно бастунче, шапка на райета и шал. Изобщо не ѝ минаваше през главата, че робот, базиран на двигателя на мотоциклет „Вулкан“, не се нуждае от шал. Щеше да изглежда готин. Тя бе художник, не инженер и реалността можеше да си го начука.