Разчисти задната част на пристройката, отваряйки място за статива, и започна. Първия ден в продължение на три часа рисува със син молив езеро, покрито с лед. Търсача и малката му приятелка Бони стояха прегърнати върху леден блок. Лудият Мобиус Стрип плаваше с подводница, която приличаше на октопод и пускаше пипалата си към двамата герои. Поне тя си представяше, че рисува пипала. Както винаги, Вик работеше при надута музика и изключен за страничните неща мозък, наклонила замислено глава на една страна. Когато рисуваше, лицето ѝ бе гладко и спокойно като на дете.
Спря чак когато ѝ се схвана ръката. После излезе навън, протегна се и чу как гръбнакът ѝ изпуква. Отиде в къщата да си налее студен чай — Вик почти не ядеше, когато работеше по книга — след което се върна в гаража да помисли какво да представи на втората страница. Реши, че нищо не пречи да почовърка триумфа, докато мисли.
Смяташе да отдели на мотора час-два, след това отново да се заеме с „Търсача“. Само че монтьорства цели три часа и закъсня да вземе Уейн от лагера с десет минути.
Впоследствие графикът се оформи така: сутринта — книгата, следобед — мотора. Вик си наложи да включва аларма, за да може да прибира Уейн навреме. В края на юни разполагаше с купчина скици за книгата и бе разглобила триумфа на части.
Пееше, докато работеше, макар че рядко осъзнаваше това.
— Никой не мигва нощем, когато тази песен запея! А ще я пея цяла нощ! — пееше тя, докато работеше по мотоциклета.
А когато работеше по книгата, пееше:
— Татко ни кара в Коледната земя, за да се повозим на шейната на Дядо Коледа. Кара ни в Коледната земя, за да мине денят.
Но това бяха части от една и съща песен.
Хейврил, Масачузетс
На първи юли Вик и Уейн оставиха езерото Уинипесоки зад гърба си и се отправиха към къщата на Линда в Масачузетс. Всъщност къщата вече бе на Вик, която все още не можеше да свикне с този факт.
Лу летеше за Бостън, за да прекара Деня на независимостта с Уейн и той да се наслади на фойерверките в големия град, нещо, което досега не бе правил. Вик щеше да прекара уикенда в къщата на майка си — вече нейна къща — като се старае да не пие. Трябваше да прегледа вещите на починалата. Смяташе през есента да продаде къщата и да се премести в Колорадо. Разбира се, трябваше да обсъди тази идея с Лу. Можеше да работи по „Търсача“ навсякъде.
Движението на входа на Хейврил бе натоварено. Бяха в капан на пътя, който бе похлупен от потискащо ниски облаци. Вик бе на мнение, че никой не заслужава да търпи такова небе, ако е трезвен като репичка.
— Страх ли те е много от призраци? — попита Уейн, докато чакаха колите пред тях да се размърдат.
— Защо? Да не би да те е страх, че ще спиш в къщата на баба ти? Дори и да е все още там, духът ѝ няма да ти стори зло. Тя те обичаше.
— Не — отвърна равнодушно Уейн. — Помня, че едно време някакви призраци ти говореха.
— Вече не. — Колите най-накрая тръгнаха и Вик подкара по аварийното платно. — Вече не, хлапе. Майка ти не беше добре с главата, затова трябваше да отиде в болницата.
— Не са истински, значи?
— Разбира се, че не са. Мъртвите са си мъртви. Миналото си е минало.
Уейн кимна.
— Коя е тази? — попита той, когато свиха по алеята пред къщата.
Вик се бе замислила за призраците и не забеляза жената, която бе седнала на стълбите пред входа. Когато Вик паркира, жената се изправи на крака.
Носеше избелели, прокъсани на коленете и бедрата дънки, които не изглеждаха хич модни. В едната си ръка държеше запалена цигара, в другата — папка. Беше кльощава, с вид на наркоманка. Вик не можеше да се сети откъде я познава, но със сигурност я познаваше. Нямаше представа коя е, но сякаш бе чакала тази жена от години.
— Твоя позната? — попита Уейн.
Вик поклати глава. За момент бе загубила гласа си. Бе прекарала почти цялата минала година вкопчена в здравия разум и трезвеността, както стариците са вкопчени в чантите си със зеленчуци. Докато гледаше към двора, усети как дъното на чантата започва да се прокъсва и да поддава.
Наркоманката с развързаните кецове ѝ помаха нервно по начин, който ѝ се стори ужасно познат.