Вик отвори вратата на колата, излезе, заобиколи предницата и застана между жената и Уейн.
— Мога ли да ви помогна с нещо? — изграчи Вик.
Нуждаеше се спешно от чаша вода.
— Надявам с-с-с… — Звучеше така, сякаш се кани да кихне. Лицето ѝ притъмня и тя изрече: — Се. Той е на свобода.
— Не ви разбирам.
— Призрака — каза Маги Лей. — Отново започва. Мисля, че ще т-т-трябва да използваш моста си, за да го намериш, Вик.
Тя чу, че Уейн излезе от колата и затръшва вратата. Малкият отвори задната врата и Хупър скочи на земята. Искаше да му каже да се върне в колата, но така щеше да покаже, че се страхува.
Жената се усмихна. Лицето ѝ излъчваше невинност и доброта, каквито Вик често асоциираше с лудост. Неведнъж бе виждала такива хора в лудницата.
— С-с-съжалявам — каза посетителката. — Не трябваше да з-з-з… — Сега сякаш се задушаваше. — … започвам така. Аз с-с-с… О, боже. Аз съм Маги. Заеквам силно. С-с-съжалявам. Преди доста време пихме чай. Ти си бе ожулила коляното. Сигурно си б-б-била к-к-колкото… — Тя замлъкна, пое си дъх и пробва отново: — Това момче. Но би т-т-трябвало да си спомняш.
Мъчително бе да я слуша как се опитва да говори, все едно гледаше как човек без крака се влачи по тротоара. Вик си помисли: „Преди не бе толкова зле“, докато в същото време бе убедена, че наркоманката е луда и вероятно представлява опасност. За момента тези две мисли не ѝ се виждаха противоречиви.
Наркоманката докосна Вик, дланта ѝ бе топла и влажна и Вик бързо се отдръпна. Вик погледна ръката ѝ и видя плетеница от лъскави белези — изгаряния от цигари. Бяха много, като скорошните розовееха.
Маги я изгледа объркано, почти обидено, но преди Вик да успее да каже нещо, Хупър се приближи и завря нос в слабините на Маги Лей. Маги се засмя и бутна муцуната му настрани.
— О, л-л-леле. Имаш си Йети. Супер. — После впери поглед в сина на Вик. — А това трябва да е Уейн.
— Откъде знаеш името му? — попита с дрезгав глас Вик и през главата ѝ мина смахната мисъл: „Плочките ѝ за скрабъл не могат да дават собствени имена“.
— Ти посвети първата си к-к-книга на него — каза Маги. — Имахме ги всички в библиотеката. Бях ти луда фенка.
Вик каза:
— Уейн, заведи Хупър в къщата.
Уейн подсвирна и мина покрай Маги, кучето го последва. Влязоха и Уейн затвори вратата.
Маги рече:
— Мислех, че ще ми пишеш. Ти обеща. Щеше ми се да се чуем с-с-след арестуването на Манкс, но после си помислих, че се опитваш да го забравиш. Канех се да ти пиша, н-н-но се опасявах, че р-р-р… вашите ще започнат да подпитват за мен, а после си помислих, че и м-м-мен се опитваш да забравиш.
Тя отново опита да се усмихне и Вик видя, че няколко от зъбите ѝ липсват.
— Госпожо Лей. Объркали сте се. Не ви познавам — каза Вик.
Вик най-много се уплаши от чувството си, че е тъкмо обратното. Не Маги се бе объркала — лицето ѝ сияеше от налудничава увереност. Ако някой се бе объркал, то това бе Вик. Виждаше всичко в съзнанието си — мрачната хладина на библиотеката, разпръснатите по бюрото плочки за скрабъл, бронзовото преспапие с формата на пистолет.
— Щом не ме познаваш, откъде знаеш фамилията ми? Не ти я споменах — възмути се Маги.
Отне ѝ почти половин минута да се изкаже, защото заекването се бе засилило.
Вик вдигна ръка, отхвърляйки това твърдение като абсурдно. Естествено, че Маги ѝ бе споменала фамилията си. Бе я споменала, когато се представи. Вик бе убедена в това.
— Виждам, че знаеш някои неща за мен — подхвана Вик. — Разбери, че синът ми не е чувал за Чарли Манкс. Не съм му разказвала за него. И не ми се ще той да разбира за него от… непозната.
Замалко не каза „някаква си откачалка“.
— Естествено. Не исках да те тревожа.
— Но го направи.
— Н-н-но, Вик.
— Престани да ме наричаш така. Не се познаваме!
— Ако искаш да те наричам Хлапе?
— Никак не искам да ме наричаш. Искам да се разкараш от тук.
— Н-н-но трябва да ти кажа за М-м-м…
Толкова се бе напрегнала, че почти стенеше.
— Манкс.
— Благодаря. Да. Трябва да р-р-решим как ще процедираме с него.
— Да процедираме? Какво имаш предвид? Манкс е излязъл? Присъдата му изтича през 2016 г., освен това разбрах, че е в кома. Дори и да се събуди и да го освободят… та той е на двеста години. Но не са го пуснали, щяха да ме уведомят, ако са го пуснали.
— Не е чак толкова стар. Вероятно е на сто и п-п-п… — Звучеше така, сякаш се опитва да имитира звука на горящ фитил. — … петдесет!
— Боже! Не ми се слушат такива глупости. Имаш три минути да се изнесеш! Ако не го направиш, ще извикам полиция.