— Единственото нещо, което смятам да намеря, е телефон, от който да звънна на полицията. Гледай да не си тук, когато те дойдат — каза Вик. После се извърна и изрева в лицето на Маги Лей: — Не те познавам! Отивай да бръщолевиш глупости някъде другаде!
— Н-н-но, Вик — подхвана Маги, вдигайки показалец. — Не помниш ли? Аз ти д-д-дадох едни обеци.
Вик влезе в къщата и затръшна вратата.
Уейн, който стоеше на метър от прага и който вероятно бе чул целия разговор, подскочи. Клечащият зад него Хупър се присви, изскимтя, после се обърна и се отдалечи, подтичвайки, явно за да търси по-добра компания.
Вик се обърна към вратата, подпря челото си на нея и вдиша дълбоко. Половин минута по-късно бе готова да отвори очи и да погледне през шпионката.
Маги тъкмо се надигаше от стълбите отпред. Внимателно, с достойнство, постави мръсната шапка върху главата си. Изгледа жално входната врата, после се обърна и закуцука по тревата. Нямаше кола, затова трябваше да върви цели шест пресечки в жегата, за да стигне до най-близката автобусна спирка. Вик я гледа, докато тя не изчезна от погледа ѝ, като през цялото време попипваше обеците си, любимите си обеци от детството — двете плочки за скрабъл, на които пишеше F и U.
Половин час по-късно, когато Уейн излезе да разходи Хупър — не, да се измъкне от изпадналата си в лошо настроение майка — папката все още лежеше на горното стъпало, като листовете бяха старателно подредени.
Той погледна през рамо към все още отворената врата, но майка му беше в кухнята, където пиеше чай и се чудеше дали да не пийне нещо по-силно. Поне той предполагаше, че през главата ѝ минават такива мисли. Тя се взираше в шкафа над хладилника, където баба му държеше джина, когато двете с Вик пиеха. Майка му не бе пила след излизането си от клиниката миналата зима, а баба му се отказа по лесния начин, като умря.
Уейн затвори вратата. Наведе се, вдигна папката и я отвори. Вторачи се в разпечатките. Сериен убиец. Вандали с болни мозъци. Изчезнал инженер на „Боинг“.
Сгъна листовете на четири и ги мушна в задния джоб на шортите си. Набута празната папка зад живия плет, растящ около предната част на къщата.
Уейн не бе сигурен дали иска да прочете материалите — тъй като бе едва на дванайсет и не се познаваше достатъчно, не знаеше, че е решил да ги прочете още в момента, в който скри папката зад плета. Прекоси двора и седна на тротоара. Имаше чувството, че носи нитроглицерин в задния си джоб.
Погледна към отсрещната страна на улицата, към моравата с увехнала, жълтееща трева. Старецът, който живееше там, не се грижеше добре за имота си. Той имаше странно име — Зиг де Зут — и едната от стаите бе пълна с войничета. Уейн се бе отбил при възрастния съсед в деня на погребението на баба му и той му бе показал макета. Мил човек. Беше му казал, че преди много години майка му Вик е оцветявала част от фигурките. „Още тогава майка ти боравеше добре с четката“ — бе казал той с акцент като този на нацистите по филмите. После милата му съпруга бе почерпила Уейн със студен чай с резенчета портокал, който имаше божествен вкус.
Уейн се зачуди дали да не посети стареца и да не го помоли пак да му покаже войничетата. Хем нямаше да се пече като гущер, хем нямаше да се налага да мисли за разпечатките в джоба си, които вероятно не трябваше да чете.
Стана от бордюра, канейки се да пресече улицата, после обаче погледна своя дом и отново седна. На майка му нямаше да ѝ стане приятно, ако разбереше, че е отишъл някъде, без да се обади, а не му се щеше да се връща да иска разрешение. Така че остана на тротоара, загледан в занемарения двор отсреща. Липсваха му планините.
Миналата зима Уейн бе видял лавина. Двамата с баща му бяха отишли над Лонгмаунт да издърпат един мерцедес, който бе поднесъл и бе паднал долу в ниското. Хората, пътували в колата, бяха стреснати, но нямаха наранявания. Бяха нормално семейство — майка, баща и две деца. Момиченцето даже имаше руси плитчици. Ето толкова нормални бяха те. Уейн от пръв поглед разбра, че майката никога не е влизала в лудница, а бащата не държи в гардероба си костюм на щурмовак от „Междузвездни войни“. Беше убеден, че децата имат нормални имена, като Джон и Сю например, а не са кръстени на комиксови герои. На покрива на мерцедеса имаше ски, а бащата попита Лу дали приема Ем Екс. Не „Американ Експрес“, а Ем Екс. Десет минути след като се запозна с тях, Уейн, незнайно защо, ги заобича всичките, и то с цялото си сърце. Лу прати Уейн долу с куката и въжето на лебедката, но докато момчето се промъкваше към колата, нещо изтрещя силно като пистолет. Всички погледнаха към заснежените върхове, които стърчаха над дърветата.