Имаше изрезка от вестник от Луисвил, Кентъки, където обаче не пишеше абсолютно нищо за Чарлс Манкс.
Заглавието бе: ИЗЧЕЗНАЛ ИНЖЕНЕР ОТ „БОИНГ“; МЕСТНАТА ПОЛИЦИЯ Е ОЗАДАЧЕНА; УКРИВАНЕ НА ДАНЪЦИ. На снимката един жилав мъж със слънчев загар и дебел черен мустак се бе облегнал на лакти върху предния капак на стар ролс-ройс.
Брус се смръщи, докато четеше материала. Дъщерята на Нейтан Деметър подала сигнал, че баща ѝ е изчезнал. Когато се върнала от училище, намерила къщата отключена; освен това гаражната врата била отворена, на масата имало недояден обяд, а ролсът липсвал. Данъчните били на мнение, че е възможно Деметър да се е укрил, за да избегне съдебно преследване, свързано с укриване на данъци. Дъщеря му отхвърлила тази версия. Казала, че той или е отвлечен, или е мъртъв. Не вярвала, че той би си тръгнал, без да ѝ каже къде отива и защо.
Уейн се чудеше какво общо има всичко това с Чарлс Талънт Манкс. Стигна до извода, че пропуска нещо. Каза си, че трябва да започне да чете отначало. Тъкмо се канеше да мине към първото копие, когато мярна Хупър. Беше приклекнал в отсрещния двор и пускаше лайна с размерите на банан върху пожълтялата трева. И цветът им бе като на банан, от онези зелените.
— О, не! — изкрещя Уейн. — Недей така, момче!
Остави листовете на тротоара и тръгна към кучето.
Първата му мисъл бе да го пропъди от двора, преди хората да са видели какво става. Но завесата на един от предните прозорци на къщата потрепна. Някой — или милият старец, или съпругата му — ги наблюдаваше.
Уейн реши, че най-добре ще е да отиде там и да опита да обърне нещата на шега. Можеше да им поиска торбичка, в която да събере акото. Старецът с холандски акцент като че ли бе от хората, които могат да се смеят на всичко.
Хупър се надигна. Уейн му изсъска:
— Лошо куче! Лошо куче!
Хупър размаха опашка, доволен, че е привлякъл вниманието на Уейн.
Момчето бе стигнало до стълбището, когато забеляза, че върху долния край на вратата мърдат сенки. Стори му се, че мярна цветни петна и потрепване зад шпионката. Някой стоеше на един метър от него от другата страна на вратата и го наблюдаваше.
— Здравейте! — провикна се от стълбището. — Господин Де Зут?
Сенките в долната част на вратата отново се размърдаха, но отговор не дойде. Уейн се разтревожи. Кожата на ръцете му настръхна.
„О, я стига. Шашкаш се, защото прочете страховитите истории за Чарли Манкс. Качи се по стълбите и натисни звънеца.“
Уейн се отърси от безпокойството си и стъпи на тухленото стълбище, протягайки ръка към звънеца. Не забеляза, че дръжката на вратата е помръднала. Човекът от другата страна се канеше да отвори.
От другата страна на вратата
Бинг Партридж гледаше през шпионката. Лявата му ръка лежеше върху дръжката на вратата. В дясната държеше пистолет.
— Момче, момче, махай се — прошепна Бинг с изтънял от напрежение глас. — Ела друг ден.
Бинг имаше план, който бе прост, но отчаян. Когато момчето стъпеше на площадката, той щеше да отвори вратата и да го завлече в къщата. После щеше да извади от джоба си флакона с джинджифилов газ и да обгази натрапника.
Ами ако момчето се развикаше? Ако се развикаше и се опиташе да се отскубне?
През няколко къщи някакви хора си правеха барбекю, децата си подаваха фризби на двора, възрастните се наливаха, смееха се гръмогласно и се печаха на слънце. Бинг не бе с ум като бръснач, но не бе и глупак. Наясно бе, че човек с противогаз и пистолет, който държи в ръцете си пищящо дете, би привлякъл внимание. А и това куче. Нищо чудно да го нападнеше. Беше санбернар и имаше внушителни размери. Ако то си мушнеше мечешката глава вътре, Бинг едва ли щеше да успее да го изтласка. Все едно да попречиш на стадо говеда да мине през отворена порта.
Господин Манкс щеше да знае какво да прави в такава ситуация, но… бе заспал. Спеше вече повече от денонощие в спалнята на Зигмунд де Зут. Когато бе буден, пак бе добрият стар господин Манкс, но когато заспеше, понякога изглеждаше така, сякаш никога повече няма да се събуди. Той казваше, че ще се оправи, когато тръгне към Коледната земя, и Бинг знаеше, че това е самата истина… но никога не бе виждал Манкс толкова стар — заспал, приличаше на мъртвец.
А и какъв бе смисълът да завлича момчето в къщата? Съмняваше се, че ще успее да събуди господин Манкс. Виктория Маккуин щеше да излезе на улицата и да започне да вика момчето, а после щяха да довтасат ченгетата. Намираше се на лошо място в лошо време. Господин Манкс бе дал ясно да се разбере, че за момента трябва само да наблюдават и дори глуповатият Бинг разбираше основанията му. Заспалата улица не бе чак толкова заспала и щяха да имат само една възможност да пипнат лъжливата курва с курвенските татуировки. Господин Манкс не му бе отправял заплахи, но Бинг осъзнаваше колко важна е задачата и какво ще е наказанието, ако се оплеска — нямаше да бъде заведен в Коледната земя. И край, край, край, край.