— Че никой не е в клиника — отвърна Уейн.
Лу тъкмо усети, че гърменето е на път да започне, когато Вик се приближи, мушнала ръце в джобовете на военното си яке, и каза:
— Този стол за мен ли е?
Той погледна жената, която, въпреки че не му бе съпруга, го бе дарила с дете и бе осмислила живота му. Фактът, че някога бе държал ръката ѝ, целувал устните ѝ и я бе любил, дори сега изглеждаше толкова невероятен, колкото да те ухапе радиоактивен паяк.
Честно казано, тя не бе наред с главата. Освен това никога не се знае пред кого шизофреникът ще си свали гащите.
Уейн беше на стената над пристанището с няколко други деца. Всички клиенти на хотела бяха излезли да гледат фойерверките. Някои седяха на столове от ковано желязо. Други обикаляха напред-назад с чаши с шампанско в ръце. Деца тичаха в мрака, размахвайки бенгалски огньове.
Вик гледаше дванайсетгодишния си син с любов и тъжен копнеж. Уейн все още не я бе забелязал, а тя не правеше нищо, с което да привлече вниманието му.
— Дойде точно навреме за пукотевицата — каза Лу.
Мотористкото му яке бе сгънато върху близкия стол. Той го взе и го сложи на коленете си, за да направи място за Вик.
Тя се усмихна, преди да седне, с онази типична за нея усмивка, при която само едното ъгълче на устата ѝ се вдигаше — от това изражение лъхаше повече съжаление, отколкото щастие.
— Баща ми правеше такива неща — каза тя. — Шоуто му с фойерверки за Четвърти юли бе добро.
— Защо не отскочите с Уейн до Дувър да го видите? На един час път е от езерото.
— Бих отишла при него само ако искам да гръмна нещо. Ако ми трябва амониева селитра.
— Селитра?
— Експлозив. С това баща ми взривява пънове, скали и мостове. Представлява голяма торба с фъшкии, чието предназначение е да руши.
— Кое? Селитрата или баща ти?
— И двете. Вече знам за какво искаш да говорим.
— Може пък да съм искал да прекараме заедно празника, като семейство — каза Лу. — Това изключваш ли го?
— Уейн каза ли ти нещо за жената, която се появи вчера?
— Пита ме за Чарли Манкс.
— Мамка му! Казах му да се прибира. Не предполагах, че ще ни чуе.
— Е, доста неща е чул.
— Колко? Какво знае?
— Достатъчно, че да гори от любопитство.
— Ти знаеше ли, че Манкс е мъртъв? — попита тя.
Лу избърса влажните си длани в шортите.
— О, недей така. Първо, ти бе в клиниката, второ, майка ти умираше, не исках да те натоварвам. Смятах да ти кажа по-късно. Честно. Не исках да те стресирам. Нали разбираш. Никой не би искал ти да…
Гласът му бавно заглъхна.
Тя отново пусна кривата си усмивка.
— Да откача?
Той се вторачи в сина им. Уейн току-що бе запалил два бенгалски огъня. Размаха ръце, за да се наслади на танца на искрите. Приличаше на Икар в момента, в който всичко започна да се обърква.
— Искам всичко да ти е наред. За да можеш да се грижиш за Уейн. Не че те обвинявам в нещо! — добави бързо той. — Няма как да ти се сърдя… задето си имала проблеми. Двамата с Уейн се справяме добре. Следя дали си мие зъбите и дали си пише домашните. Помага ми в работата, давам му да пуска лебедката. На него му харесва. Пада си по лебедките и разни други неща. Мисля, че знае как трябва да говори с теб. А може би ти знаеш как да го слушаш. Майките имат усет. — Той помълча, после добави: — Трябваше обаче да ти кажа за смъртта на Манкс. Просто за да знаеш, че може да заприиждат репортери.
— Репортери?
— Да. Жената, която дойде вчера… тя не беше ли репортерка?
Седяха под ниско дърво с розови цветове. Няколко венчелистчета паднаха и се заплетоха в косата на Вик. Лу сияеше от щастие, въпреки нещата, за които си говореха. Беше юли и той бе с Вик, а в косата ѝ имаше цветчета. Беше романтично, като песен на „Джърни“, от онези добрите.
— Не — рече Вик. — Тя е луда.
— Познавате се от болницата ли? — попита Лу.
Вик се намръщи, като че ли усети, че върху главата ѝ има нещо. Прокара длан през косата си и цветчетата паднаха. Дотук с романтиката. Всъщност тя бе толкова романтична, колкото торба с автомобилни свещи.
— Двамата с теб никога не сме говорили за Чарли Манкс — каза тя. — За това как се озовах при него.
Разговорът вървеше в посока, която не му харесваше. Не бяха говорили за това как се е озовала при Чарли Манкс, защото Лу не искаше да слуша истории за сексуално насилие и държане два дена в заключен багажник. От сериозните разговори Лу винаги получаваше пеперуди в стомаха. Предпочиташе непринуденото бърборене на тема супергерои.
— Реших, че ако имаш желание, ще говориш — каза той.