— Не съм говорила, защото не знам какво се случи.
— Не си спомняш. Да, да, разбирам. Аз също бих игнорирал гадостите.
— Не. Наистина не знам. Помня, но не знам.
— Но… щом си спомняш, тогава знаеш какво се е случило. Помненето и знаенето не са ли едно и също нещо?
— Не, ако си запомнил два различни варианта. В главата ми има две истории за случилото се, като и двете изглеждат истински. Искаш ли да ти ги разкажа?
Не, изобщо не искаше.
Въпреки това кимна.
— В едната версия, тази, която споделих с федералния прокурор, имах спречкване с майка си. После избягах и отидох на гарата. Беше късно вечерта. Обадих се на баща ми и го попитах дали може да отида при него, но той ми каза да се прибирам вкъщи. Когато затворих, усетих, че някой стои зад гърба ми. Обърнах се и погледът ми се замъгли. Попаднах в ръцете на Чарли Манкс, който ме набута в багажника на колата си. Вадеше ме само за да ме дрогира. При него имаше и друго дете, момченце, но той ни държеше разделени. Когато стигнахме в Колорадо, той ме остави в багажника и отиде да прави нещо с момченцето. Излязох. Напънах капака и излязох. Запалих къщата, за да отвлека вниманието му, и побягнах към магистралата. Минах през онази ужасна гора с коледната украса. Попаднах на теб, Лу. А останалото го знаеш. Това е едната версия, искаш ли да чуеш другата?
Той не бе сигурен, че иска, но кимна подканящо.
— Така. В другата версия за живота ми имах велосипед. Татко ми го подари, когато бях малка. С помощта на велосипеда можех да откривам загубени неща. Минавах по въображаем покрит мост, който винаги ме отвеждаше на желаното място. Веднъж майка ми загуби гривната си. Минах с колелото по моста и се озовах в Ню Хемпшир, на четиресет мили от дома. Гривната бе там, в ресторанта „При Тери“. Слушаш ли ме?
— Въображаем мост, свръхестествен велосипед. Ясно.
— В течение на времето използвах велосипеда и моста доста пъти. Намирах какво ли не, включително плюшени играчки и снимки. Експедициите не бяха чести. Веднъж или два пъти годишно тръгвах да търся. После, с израстването ми, честотата намаля. Започнах да се плаша, защото знаех, че това е невъзможно, че светът просто не е устроен така. Когато бях малка, бе почти като на игра. Но когато пораснах, нещата започнаха да ми изглеждат откачени. Страхувах се.
— Изненадвам се, че не си използвала свръхестествените си способности да намериш човек, който да потвърди, че си наред — каза Лу.
Очите ѝ се разшириха и в тях просветна изненада. Така Лу разбра, че тя е сторила точно това.
— Откъде… — подхвана тя.
— Чел съм много комикси. Тази стъпка е логична. Откриваш магически пръстен и издирваш пазителите на Вселената. Стандартна процедура. Кой беше?
— Мостът ме отведе при една библиотекарка от Айова.
— Естествено, библиотекарка.
— Това момиче, което не бе много по-голямо от мен, също имаше свръхестествени способности. Разкриваше тайни чрез плочки за скрабъл. Получаваше съобщения… от някакво отвъдно място. Нещо такова.
— Въображаема приятелка?
Тя се подсмихна притеснено и някак извинително и поклати глава.
— Не ми изглеждаше въображаема. Ама никак. Съвсем истинска изглеждаше.
— Ами самото пътуване с велосипед до Айова?
— Просто минах по моста, наречен Прекият път.
— Колко време ти отне да стигнеш от Масачузетс до царевичната столица на Америка?
— Нямам представа. Трийсет секунди, най-много минута.
— За трийсет секунди си стигнала до Айова? И това не ти изглежда измислица?
— Не. Все още го чувствам като реално.
— Добре. Разбрах. Продължавай.
— Както вече казах, момичето от Айова имаше чанта с плочки за скрабъл. Тя вадеше буквите и с тях оформяше съобщения. Буквите ѝ помагаха да разкрива тайни, както велосипедът помагаше на мен да намирам загубени вещи. Каза ми, че има и други като нас. Хора, които могат да вършат невъзможни неща, ако разполагат с нужното средство. Разказа ми за Чарли Манкс. Предупреди ме, че той е опасен. Бил лош човек с лоша кола. С помощта на колата си изсмуквал живота на невинни деца. Бил нещо като вампир, магистрален вампир.
— Искаш да кажеш, че си знаела за Чарли Манкс, преди той да те отвлече?
— Не, не. В тази версия на моя живот никой не ме е отвличал. В тази версия се скарах с майка ми, а после взех велосипеда си и тръгнах да го търся. Исках да се забъркам в неприятности и успях. Преминах по Прекия път и се озовах близо до къщата на Чарли Манкс. Той се опита да ме убие, но аз избягах и попаднах на теб. А историята, която разказах на полицаите, за заключването в багажника и изнасилването, си я съчиних, защото знаех, че никой няма да ми повярва, ако кажа истината. Можех да разправям каквото искам за Чарли Манкс, защото знаех, че стореното от него е по-лошо от която и да е измислена от мен лъжа. Запомни, в тази версия той не е гаден дърт похитител, а вампир.