— Често допускам грешки, Луис Кармоди, но ти не си една от тях. О, Лу. Толкова се изморявам от собствените си мисли. Прецакванията са кофти, а извиненията са още по-кофти. Това е общото между двете версии за живота ми. В първата версия съм пълна нещастница, защото майка ми не ме е гушкала достатъчно, а баща ми не ме е научил да пускам хвърчила например. Във втората версия ми е позволено да съм скапана откачалка.
— Шт. Спри.
— … и да проваля твоя живот и този на Уейн.
— Спри да се самообвиняваш.
— … защото онези преминавания по Прекия път ми се отразиха по някакъв начин. Защото това несигурно поначало съоръжение се скапваше още повече от минаванията ми. Защото това е мост, но и нещо в собствената ми глава. Не очаквам да ме разбереш. Аз самата трудно се разбирам. Много е фройдистко всичко.
— Фройдистко или не, ти говориш за него така, все едно е реално — каза Лу. Впери очи в мрака. Бавно вдиша, за да се успокои. — Реално ли е?
„Да“ — помисли си Вик с болезнена настойчивост.
— Не — каза. — Няма как да е. Искам да не е. Лу, помниш ли онзи, който застреля една членка на Конгреса в Аризона? Лафнър? Той смятал, че правителството се опитва да пороби гражданите. Нямал никакви съмнения, че това се случва. Доказателствата били пред очите му. Когато погледнел през прозореца и видел човек с куче, смятал, че това е шпионин, изпратен от ЦРУ. Шизофрениците непрекъснато си измислят спомени — срещи с известни хора, отвличания, героични постъпки. Такова е естеството на болестта. Химията обърква чувството ти за реалност. През онази нощ набутах всичките ни телефони в печката и изгорих къщата. Бях сигурна, че мъртви деца ми се обаждат от Коледната земя. Чувах звънене на телефони, което никой друг не чуваше. В главата ми ехтяха несъществуващи гласове.
— Но, Вик, Маги Лей беше в дома ти. Библиотекарката. Ти не си измислила това. Уейн също я е видял.
Вик се насили да се усмихне, въпреки че изобщо не бе на кеф.
— Добре. Ще се опитам да дам обяснение. Много по-просто е, отколкото си мислиш. Нищо магическо няма. Значи, имам спомени за моста и велосипеда. Само че това всъщност не са спомени, а заблуди, нали? В болницата провеждахме срещи, в които обсъждахме шантавите си идеи. Много от пациентите чуха историята ми за Чарли Манкс и Прекия път. Мисля, че е възможно Маги Лей да е една от тях — една от лудите, присъствали на срещите. Тя се е лепнала за моята фантазия и я е направила своя.
— Били ли сте заедно в болницата? Присъствала ли е на срещите, или не?
— Не си я спомням да е присъствала. Спомням си, че двете се срещнахме в библиотеката на едно градче в Айова. Но това е заблуда. Винаги си „спомням“ разни неща. — Вдигна пръст и „изрисува“ въпросителна във въздуха, за да покаже, че на такива спомени не може да се вярва. — Тези спомени просто идват изведнъж при мен, те са като глави от шантавата история, която написах във въображението си. Естествено, в тях няма грам истина. Те са измислени на момента. Въображението ми ги ражда и аз моментално ги приемам за факти. Маги Лей ми каза, че сме се срещнали, когато аз съм била малка, а моето заблудено съзнание веднага роди история, подкрепяща твърдението ѝ. Лу, та аз дори си спомням аквариума в кабинета ѝ. В него имаше декоративна рибка, а на дъното бяха нахвърляни плочки за скрабъл. Много смахнато звучи, нали.
— Мислех, че си пиеш лекарствата. Мислех, че вече си добре.
— Лекарствата, които приемам, са като преспапие. Те само натискат фантазиите надолу. Но фантазиите все още съществуват и при всеки силен повей на вятъра се размърдват и се опитват да се освободят. — Тя го погледна право в очите и добави: — Лу, можеш да ми имаш доверие. Ще се грижа за себе си. Не само за себе си, и за Уейн също. Добре съм. — Не му каза, че преди седмица ѝ бе свършил антипсихотикът — абилифай — и че се бе наложило да приема последните хапчета през по-дълги периоди, за да се справи с привикването. Не искаше да го тревожи повече от необходимото, освен това възнамеряваше утре сутринта да се зареди с хапчета. — Ще ти кажа и друго. Не помня да съм виждала Маги Лей в болницата, но може и да съм я виждала. Така ме бяха натъпкали с лекарства, че дори Барак Обама да ми бе дошъл на гости, нямаше да помня. А и Маги Лей, Бог да я пази, е луда. Разбрах го в момента, в който я видях. Миришеше на приют за бездомници и по ръцете ѝ имаше белези. Или се боцка, или се гори с цигари, или и двете.
Лу седеше с наведена глава, сбърчил умислено вежди.
— Ами ако тя се върне? Уейн доста се е стреснал.
— Утре заминаваме за Ню Хемпшир. Там няма как да ни намери.
— Би могла да дойдеш в Колорадо. Не е задължително да живееш при мен. Не е задължително да сме заедно. Не искам нищо от теб. Но можем да намерим местенце, където да работиш по „Търсача“. Момчето може да стои денем при мен, а нощем — при теб. В Колорадо също има дървета и вода, да знаеш.