Тя се отпусна в стола си. Небето бе ниско и опушено. Облаците отразяваха светлините на града, затова блестяха в мътен оттенък на розовото. В планините над Гънберъл, където бе заченат Уейн, нощем небето бе изпълнено със звезди, каквито не може да се видят на ниска надморска височина. Там бе друг свят. Всичко бе друго, включително пътищата.
— Добра идея, Лу — каза тя. — Той се връща в Колорадо през септември, защото е на училище. А аз ще дойда с него… ако няма проблем.
— Ама ти с всичкия ли си! Разбира се, че няма проблем.
За момент, в който в косата ѝ падна друго цветче, помълчаха. После се спогледаха и прихнаха да се смеят. Вик се смееше толкова силно, толкова освободено, че с мъка си поемаше въздух.
— Съжалявам — каза Лу. — Май не подбрах подходящите думи.
Уейн, който бе на десетина метра от тях, горе на стената, се извърна и ги погледна. В ръката си държеше изгоряла пръчка бенгалски огън, от който се точеха нишки черен дим. Помаха им.
— Връщай се в Колорадо и ми търси местенце — каза Вик на Лу. Махна на Уейн. — В края на август двамата пристигаме със самолет. Бих дошла още сега, но съм наела къщата край езерото до края на август, а и за лагера на Уейн съм платила.
— Освен това имаш още работа по мотоциклета — каза Лу.
— Уейн ти е казал?
— Не само ми каза. Прати ми и снимки по телефона. Ето.
Той ѝ метна якето си.
Мотористкото яке бе голямо и тежко, направено от някакъв черен синтетичен материал, и имаше плочки — тефлонова броня. Когато го видя за пръв път преди повече от десет години, тя си помисли, че това е най-готиното яке на света. Отпред имаше избелели, разръфани кръпки, на които пишеше: „Магистрала 66“ и, „Душа“, както и изображение на щита на Капитан Америка. Миришеше на Лу, на дом. На гори, пот и смазка, и чисти сладки ветрове, свирещи в планински проходи.
— Може би то ще ти опази живота — каза Лу. — Носи го.
В този момент небето над пристанището запулсира в червени проблясъци. Една ракета изгърмя оглушително. Започнаха да се сипят бели звезди.
Зарята започна.
Двайсет и четири часа по-късно Вик, Уейн и Хупър потеглиха към езерото Уинипесоки. Валеше като из ведро, едрите капки барабаняха по асфалта. Вик бе принудена да кара с под петдесет мили в час.
Пресякоха щатската граница и навлязоха в Ню Хемпшир, когато Вик осъзна, че е забравила да си купи хапчета.
Налагаше се да е пределно концентрирана и да гледа право напред, за да не кривне от пътя. Но дори и да поглеждаше в огледалото за обратно виждане, нямаше да види каква е колата, която ги следваше на дистанция от двеста метра. Вечерно време всички фарове си приличат.
Езерото Уинипесоки
Уейн се събуди в леглото на майка си твърде рано. Нещо го бе стреснало. В първия момент не разбра какво, но после чу меко туп, туп, туп. Звукът идеше откъм вратата на спалнята.
Очите му бяха отворени, но той не се чувстваше буден — състояние на съзнанието, което щеше да продължи цял ден, така че нещата, които видя и чу, приличаха много на сън. Всичко случило се изглеждаше свръхреално и натоварено с таен смисъл.
Нямаше спомени да е лягал в леглото на майка си, но не се изненада, че се намира в него. Тя често го местеше в леглото си, след като той задремеше. Той възприемаше присъствието си там като нещо необходимо, като допълнително одеяло в студена нощ. Тя не лежеше до него. Тя винаги ставаше по-рано от него.
— Хей? — провикна се той, докато търкаше очите си с юмруци. Тупкането заглъхна… после продължи по спънат, настоятелен начин: Туп? Туп? Туп?
— Какво е това? — попита Уейн.
Шумът спря. Вратата на спалнята изскърца и се открехна. На стената изпълзя сянка — профил на мъж. Уейн видя големия закривен нос и високото извито чело на Чарли Манкс.
Опита се да извика. Опита се да изкрещи името на майка си. Но единственият звук, който успя да издаде, бе смешно хриптене, наподобяващо тракане на счупен зъбец сред въртящите се чаркове на изморена машина.
На снимката Чарли Манкс гледаше право към обектива, а ококорените очи и кривите горни зъби, захапали долната устна, му придаваха вид на любопитен идиот. Уейн не познаваше профила му, но въпреки това разбра чия е сянката от пръв поглед.
Вратата отново помръдна. Отново се чу тупкане. Уейн изпитваше затруднения при дишането. Искаше му се да каже „моля ви, помогнете“, но сянката на стената го принуждаваше да мълчи, сякаш някой бе затиснал устата му с длан.