Уейн затвори очи, вдиша жадно глътка въздух и изкрещя:
— Махай се!
Чу как вратата изскърца на пантите си. Една ръка натисна ъгъла на леглото, точно до коляното му. Момчето изписка тихичко. Отвори очи и погледна. Беше Хупър.
Едрото куче се взираше настоятелно в лицето на Уейн, предните му лапи лежаха върху леглото. Влажните му очи гледаха тъжно, ужасено.
Уейн премести погледа си върху открехнатата врата. Сянката на Манкс вече я нямаше. На определено ниво от съзнанието си Уейн осъзнаваше, че никога не я е имало, че въображението му е сглобило образа от други сенки. На друго ниво обаче бе убеден, че е видял съвсем ясно профила. Вратата бе отворена дотолкова, че да може да вижда коридора. Нямаше никой там.
Все пак бе сигурен, че е чул тупкане, нямаше как да си е въобразил това. Докато се взираше към дъното на коридора, се появи същият шум. Извърна се и видя, че Хупър бие пода с късата си дебела опашка.
— Хей, момче — промърмори Уейн и зарови пръсти в меката козина зад ушите му. — Изплаши ме, да знаеш. Защо си дошъл?
Хупър продължаваше да се пули насреща му. Ако някой помолеше Уейн да опише с една дума изражението на голямото грозно лице на кучето, Уейн щеше да го опише като „виновно“. Но нищо чудно животинката да бе гладна.
— Ще ти донеса нещо за ядене. Искаш да ядеш, нали?
Хупър изхриптя като беззъба, неспособна да зацепи скоростна кутия, сякаш искаше да възрази.
Уейн бе чул този звук преди малко. Беше си помислил, че идва от него. Но не идваше нито от него, нито от Хупър. Идваше откъм тънещия в утринен мрак двор.
Хупър продължаваше да гледа Уейн с тъжни, молещи очи. „Много съжалявам — казваше с поглед той. — Исках да съм добро куче. Исках да съм твоето добро куче.“ Уейн чу тази мисъл в главата си, сякаш Хупър имаше свръхестествени способности, като кучетата в комиксите.
Уейн бутна Хупър настрани, стана и погледна през прозореца. Отвън бе толкова тъмно, че отначало не виждаше нищо друго освен собственото си неясно отражение в стъклото.
После циклопът отвори мътното си око, точно от другата страна на прозореца, на някакви си два метра от него.
Сърцето на Уейн трепна за втори път през последните три минути и той усети, че в гърлото му се надига вик.
Окото се бе отворило много бавно и много широко, сякаш циклопът току-що се събуждаше. Цветът му бе нещо средно между тези на напитка „Танг портокал“ и урина. Преди Уейн да е успял да извика, то започна да помътнява, докато накрая не остана само блещукащият ирис с меден оттенък. Малко по-късно всичко изчезна.
Уейн издиша треперливо въздуха в гърдите си. Фар. Това бе фарът на мотоциклета.
Майка му се надигна и отметна косата си назад. През старото некачествено стъкло приличаше на призрак. Носеше бял потник, стари памучни шорти и разбира се, татуировки. В тъмното детайлите на татуировките не се виждаха. Човек можеше да си помисли, че нощта е полепнала по кожата ѝ. Но Уейн бе наясно, че майка му е обвързана към своя личен мрак.
Хупър бе при нея, мотаеше се в краката ѝ. От козината му капеше вода. Явно току-що бе излязъл от езерото. На Уейн му отне известно време да осъзнае, че Хупър е отвън. В това нямаше никаква логика, защото Хупър стоеше до него. Обаче след като се огледа, разбра, че е сам в спалнята.
Не мисли дълго по въпроса. Все още бе твърде уморен. Може би го бе събудило куче от сънищата. Може би щеше да полудее като майка си.
Уейн обу късите си гащи и излезе в хладната утрин. Майка му работеше по мотоциклета. В едната си ръка държеше парцал, в другата — онзи специален ключ, който приличаше на кука, или по-скоро на закривена кама.
— Как се озовах в твоето легло? — попита той.
— Кошмар — отвърна тя.
— Нямам спомени да съм сънувал кошмар.
— Не беше ти, който го сънуваше.
Тъмни птици прелитаха през мъглата, която пълзеше по повърхността на езерото.
— Откри ли къде е счупеният зъбец? — попита Уейн.
— Откъде знаеш, че има счупен зъбец?
— Не съм сигурен, просто така ми се стори, като запали двигателя.
— Доста време ли прекарваш в сервиза? Помагаш на баща ти?
— Понякога. Той казва, че съм полезен, защото имам малки ръце. Мога да развивам гайки, които той не стига. Цар съм на разглобяването. Но в сглобяването не ме бе бива особено.
— Добре дошъл в клуба — каза тя.
Поработиха заедно. Уейн нямаше представа колко време се правиха на монтьори, но когато приключиха, беше топло и слънцето се бе издигнало високо над върховете на дърветата. По време на работата почти не разговаряха, което бе добре. Нямаше причини да развалят придружените с омазване и разраняване на кокалчетата усилия по поправяне на мотора с разговори за чувства, бащи и момичета.