В един момент Уейн се отпусна върху петите си и погледна Вик. Тя се бе изцапала със смазка до лактите, имаше петно на носа, а дясната ѝ ръка бе разкървавена. Момчето спря да шкури ръждясалия ауспух и се погледна. Беше мръсен колкото нея.
— Не знам как ще се измием — каза той.
— Разполагаме с цяло езеро. — Отметна косата си и кимна към езерото. — Предлагам следното: ако стигнеш пръв до сала, ще закусим в „Грийнбау“.
— А ако ти победиш, какво получаваш?
— Удоволствието, че макар и стара, мога да надделея над един малък лентяй.
— Какво е „лентяй“?
— Това е…
Той вече тичаше, като междувременно се опитваше да издърпа ризата си над главата. Метна дрехата в муцуната на Хупър. Движеше се бързо и гладко, босите му стъпала шляпаха в покритите с искряща роса треви.
Но тя го настигна и му се оплези. Стигнаха едновременно до пристана. Босите им крака задумкаха по дъските.
Тя протегна ръка и бутна Уейн по рамото. Той чу смеха ѝ, докато залиташе пиянски настрани, размахвайки ръце. Пльосна се в тъмнозелената вода и потъна. След секунда тя се метна от края на пристана и се чу едно глухо „пляк“.
Той се показа на повърхността, плюейки нагълтаната вода, и се понесе към сала, който бе на десетина метра от брега. Салът всъщност представляваше голяма платформа от груби сиви дъски, прикрепени към ръждясали варели. Проклетото нещо определено бе екологична заплаха. Хупър лаеше гневно, без да смее да скочи във водата. Той по принцип не одобряваше забавленията, в които не играе главна роля.
Уейн почти бе стигнал до сала, когато осъзна, че е сам в езерото. Водната повърхност бе гладка като стъкло. Майка му я нямаше.
— Мамо! — провикна се той. Не се страхуваше. — Мамо?
— Ти загуби — отговори Вик с дълбок, глух, ехтящ глас.
Той се гмурна, задържайки въздуха в дробовете си, и заплува под водата. Излезе точно под сала.
Тя бе там, в мрака; мокрото ѝ лице блестеше, косата ѝ сияеше. Ухили се, когато той изникна до нея.
— Виж! — каза тя. — Изгубено съкровище.
Сочеше трептяща паяжина с диаметър поне шейсет сантиметра. Бе накичена с хиляди блестящи капки, същински скъпоценни камъни.
— Няма ли да закусим все пак?
— Ще, ще. Трябва. Победите над лентяите са важни, но не и засищащи.
Майка му цял следобед работи по мотоциклета.
Небето бе потъмняло. Нейде в далечината отекна гръмотевица. Звукът бе като при преминаването на камион по железен мост. Уейн зачака да завали.
Не капна дори капка дъжд.
— Някога приисквало ли ти се е да осиновиш мотор „Харли Дейвидсън“, вместо да родиш дете? — попита я той.
— По-малко харчове за храна щеше да има — отвърна тя. — Подай ми онзи парцал.
Той ѝ го подаде.
Тя си избърса ръцете, намести кожената седалка върху чисто новия акумулатор и възседна мотора. С дънковите си шорти, големите черни мотористки ботуши и покритите си с татуировки ръце и крака приличаше на всичко друго, но не и на майка.
Завъртя ключа и щракна копчето. Циклопът отвори окото си.
Стъпи върху стартера, надигна се и натисна рязко. Моторът кихна.
— Наздраве! — каза Уейн.
Вик отново се надигна и ритна с всичка сила. Моторът изпухтя, хвърляйки прах и листа от ауспусите. На Уейн не му харесваше, че тя стоварва цялата си тежест върху стартера. Опасяваше се, че нещо може да се повреди. Като не бе задължително това да е мотоциклетът.
— Хайде! — каза тихичко тя. — И двамата знаем защо те намери Хлапето, така че не се опъвай.
Ритна още веднъж и още веднъж. Кичури коса паднаха върху лицето ѝ. Стартерът изтрака и моторът пусна една кратка гръмотевична пръдня.
— Нищо че не работи — измърмори Уейн. Не му харесваше случващото се. Внезапно реши, че цялото това нещо е лудост… лудост, каквато не бе виждал у майка си от малък. — Пробвай по-късно, а?
Тя не го чуваше. Изправи се и намести крака си върху стартера.
— Хайде да търсим, мръснико! — изръмжа тя и настъпи здраво. — Отговори ми!
Двигателят забумтя. От ауспусите изригнаха кълба мръсен синкав дим. Уейн едва не падна от оградата, на която бе седнал. Хупър се присви, после излая уплашено.
Вик даде газ и двигателят изръмжа. Шумът бе плашещ, но и вълнуващ също така.
— Работи! — извика момчето.
Тя кимна.
— Какво казва? — подвикна той.