— Но нямаш виза за Франция?
— Мога да отида в Цюрих и да си извадя там. За Швейцария не ми трябва.
— Това е вярно. — Загледах я втренчено. — А семейството ти? Пускат ли те?
— Няма да ги питам. И нищо няма да им кажа. Ще им обясня, че трябва да замина за Цюрих да се прегледам. Правила съм го и по-рано.
— Болна ли си?
— Разбира се, че не — каза Хелен. — Направих го, за да получа паспорт. За да изляза оттук. Щях да се задуша.
Спомних си, че Георг я бе питал дали е ходила на лекар.
— Не си ли болна? — още веднъж попитах аз.
— Глупости. Във всеки случай в семейството ми смятат, че съм. Втълпих им го, за да ме оставят на мира. И за да се измъкна. Мартенс ми помогна. Необходимо е време, за да убедиш един истински немец, че в Швейцария може би има специалисти, които знаят още повече от авторитетите в Берлин.
Внезапно Хелен се засмя.
— Не гледай така драматично! Не се касае за живот или смърт и не е бягство в тъмна нощ. Просто утре ще замина за няколко дни до Цюрих, да се прегледам, както съм го правила и по-рано. Може би ще те видя, ако и ти си там. По-добре ли звучи сега?
— Да — казах аз. — Но нека тръгнем. Сякаш ми Потапят главата последователно във вряща и в леденостудена вода, без да чувствувам разликата. Защо никога не съм мислил за това? Внезапно всичко е тъй просто, че се боя да не нахлуе от гората някоя бригада есесовци.
— Всичко е привидно просто, когато сме отчаяни, мили — каза Хелен много нежно. — Странна компенсация! Винаги ли е така?
— Надявам се, че никога няма да е необходимо да мислим за това.
Колата се плъзна от праха на мекия път по платното на шосето.
— Готова съм дори винаги да живея така — каза Хелен без какъвто и да е признак на отчаяние.
Дойде с мен в хотела. Изненадващо бе колко бързо се ориентира в положението ми.
— Ще дойда с теб в хола — обясни тя. — Сами мъже са по-подозрителни, отколкото мъж с някоя жена.
— Бързо напредваш.
Тя поклати глава.
— Научила съм го, преди ти да дойдеш. През годините на доносите. Националните извисявания са като камъни, които повдигаме от земята — и гадините изпълзяват отдолу. Най-после те се сдобиват с големи думи, за да скрият вулгарността си.
Администраторът ми даде ключа и аз отидох в стаята си. Хелен остана долу да ме чака.
Куфарът ми се намираше на една поставка до вратата. Огледах се в невзрачната стая. Беше като една от многото, в които бях живял. Опитах се да си припомня как бях дошъл, ала споменът вече се бе разсеял. Забелязах, че съм престанал да стоя на брега или пък скришом да наблюдавам течението — на една греда плувах вече и аз.
Поставих куфара, който носех, до този, който бях купил по-рано. След това се върнах при Хелен.
— С какво време разполагаш? — попитах аз.
— Трябва да върна колата тази нощ.
Погледнах я. Желаех я толкова силно, че за миг онемях. Гледах втренчено зелените и кафяви кресла в хола и будката на портиера, и ярко осветената маса с многото клетки за писма в дъното и знаех, че тук е невъзможно да заведа Хелен в стаята си.
— Бихме могли да вечеряме заедно — казах аз. — Нека се държим така, сякаш утре отново ще се видим.
— Не утре — отвърна Хелен. — В други ден.
Може би в други ден за нея да означаваше нещо — за мен все още беше „никога“ или несигурна възможност от лотария с малко печалби и безброй празни билети. Бях преживял прекалено много „други“ дни и всички те са били различни от очакваните.
— В други ден — казах аз. — В други ден или един ден по-късно. Ще зависи от времето. Днес няма да мислим за това.
— Не мисля за нищо друго — отвърна Хелен.
Отидохме в „Домкелер“, един ресторант, уреден в старонемски стил, и намерихме маса, на която нямаше да ни подслушват. Поръчах бутилка вино и уговорихме онова, което имахме да уговаряме. Утре Хелен щеше да замине за Цюрих и да ме чака там. Аз щях да поема пътя, който познавах през Австрия и Рейн, и щях да я потърся в Цюрих.
— Ами ако не дойдеш? — попита тя.
— От швейцарските затвори може да се пише. Почакай една седмица. Ако не чуеш нищо за мен, замини обратно.
Хелен ме изгледа продължително. Тя знаеше какво имам пред вид. От немските затвори не съществува вече възможността да се пише.
— Строго ли е охранявана границата? — пошепна тя.
— Не — казах аз. — И недей мисли за това. Аз съм влязъл — защо пък да не изляза?
Опитвахме се да не обръщаме внимание на раздялата, но не успявахме напълно. Тя се изпречваше като масивен черен стълб между нас и всичко, което можехме да направим, бе да уловим случайно около него един поглед в разстроените ни лица.