— Също като преди пет години, само че този път тръгваме двама — казах аз.
Хелен поклати глава.
— Бъди предпазлив! За бога, бъди предпазлив! Ще чакам. Повече от една седмица. Колкото искаш. Не рискувай нищо!
— Ще бъда предпазлив. Нека не говорим за това. И предпазливост може да урочаса. Тогава вече не е полезна.
Тя постави ръката си върху моята.
— Едва сега схващам, че си дошъл! Сега, когато тръгваш отново! Тъй късно!
— Също и аз. Добре е, че сега го знаем.
— Тъй късно! — промърмори тя. — Едва сега, когато тръгваш.
— Не е едва сега. Знаели сме го винаги. Щях ли иначе да дойда и ти щеше ли да ме чакаш? Само че сега за първи път можем да си го кажем.
— Не винаги съм те чакала — каза тя.
Замълчах. И аз не бях чакал, но знаех, че никога не биваше да й го казвам. Най-малко сега. И двамата бяхме съвсем открити и без всякаква броня. Ако някога заживеехме заедно, ние винаги отново и всеки за себе си щяхме да се връщаме към тоя миг в шумния ресторант в Мюнстер, за да почерпим вяра и сили. Той щеше да е огледалото, в което щяхме да поглеждаме, то щеше да ни показва два образа: начертания от съдбата и онова, в което ни бе превърнала — а то бе много; заблудите винаги се дължат на това, че сме изгубили първия образ.
— Сега трябва да тръгваш — казах аз. — Бъди предпазлива. Не карай прекалено бързо.
Устните й потрепваха. Забелязах иронията едва след като го бях казал. Стояхме на ветровитата улица между старите къщи.
— Ти бъди предпазлив — прошепна тя. — На теб ти е по-необходимо.
Останах известно време в стаята си, после не издържах. Отидох на гарата, купих си билет за Мюнхен и си записах разписанията на влаковете. Имаше един, който тръгваше още същата вечер. Реших него да взема.
Градът бе тих. Минах покрай площада на катедралата и се спрях. В тъмното можах да позная само част от старите здания. Мислех за Хелен и за това, което щеше да се случи, ала то доби огромните и неясни размери на високите прозорци в сянката, на църквата. За миг се поколебах дали бе правилно да я взимам със себе си, или това щеше да доведе до гибел, дали това не бе едно лекомислено престъпление, или бях надарен с нечувана милост, а може би и двете.
Близко до хотела чух сподавен говор и стъпки. От една входна врата излязоха двама есесовци — избутаха един човек на улицата. Видях лицето му в светлината на уличния фенер. Бе слабо и восъчно бледо, а от десния край на устата се стичаше черна струйка кръв по брадичката. Темето бе голо, но слепоочията бяха обраснали с тъмна коса. Очите стояха широко разтворени и изпълнени с такъв ужас, какъвто отдавна вече не бях виждал. Човекът мълчеше. Придружителите му нетърпеливо го дърпаха и блъскаха напред. Те действуваха тихо — цялата сцена криеше нещо потискащо, призрачно. Като минаваха край мен, есесовците ме изгледаха свирепо и предизвикателно, а пленникът втренчи в мен неподвижните си очи като знак за помощ — устните му мърдаха, но не издадоха звук. Това бе вечната сцена на човечеството — слугите на силата, жертвата и вечният трети, зрителят, който не вдига ръце да защити жертвата й не се опитва да я освободи от страх за собствената си сигурност, а именно заради това собствената му сигурност е винаги застрашена.
Знаех, че не бих могъл да направя нищо за арестувания. Въоръжените есесовци без усилие щяха да ме смажат, спомних си също, че някой ми бе разказал подобна сцена. Видял как някакъв есесовец арестувал и набил един евреин и му се притекъл на помощ — повалил есесовеца в безсъзнание и извикал на жертвата да бяга. Арестуваният обаче прокълнал своя избавител — сега той вече наистина бил загубен, защото изпаднал в положение да му търсят отговорност и за това. Хълцайки, той отишъл да донесе вода, за да свести есесовеца, та да може онзи да го поведе към смъртта. Спомних си този разказ и въпреки това продължих да съм тъй разстроен и разкъсван между безпомощност, самопрезрение, страх и едва ли не чувство за лекомислено търсене на лично щастие, когато другаде убиваха, че отидох в хотела, взех нещата си и тръгнах за гарата, макар да бе твърде рано още. Струваше ми се по-подходящо да седя в чакалнята, отколкото да се крия в хотелската стая. Малкият риск, който поемах, придаваше все пак на самочувствието ми някаква опора, макар и крехка.
VIII
Пътувах през нощта и следния ден без затруднения стигнах Австрия. Вестниците гъмжаха от териториални претенции, уверения и обичайните вести за гранични инциденти, които неизбежно предшествуват войните и при които странното е, че силните нации винаги обвиняват слабите в агресивност. Видях влакове с войскови части, но повечето от хората, с които говорих, не вярваха, че ще има война. Те очакваха, че след миналогодишния всеки път ще се появява нов Мюнхен и че Европа е прекалено слаба и западнала, за да се реши на една война с Германия. Голяма бе разликата с Франция, където всеки знаеше, че войната е неизбежна, ала застрашеният винаги знае повече и го знае преди атакуващия.