— Най-после извън — каза той и ме погледна втренчено, — извън вашата проклета страна, господин нацисте! От страната, която превърнахте в казарма и в концентрационен лагер, свини такива! В Швейцария, в една свободна страна, където вашите заповеди не минават! Най-сетне можем да отворим устата си, без да получим ритник в зъбите! Какво направихте от Германия, вие, разбойници, убийци и палачи?
В ъглите на устата му се появиха малки мехури. Гледаше ме той втренчено, както някоя истерична жена би гледала крастава жаба. Считаше ме за нацист и по това, което бе чул, имаше право.
Слушах го, обладан от дълбокото спокойствие, че съм спасен.
— Вие сте смел човек — казах после аз. — Аз съм най-малкото двадесет фута по-тежък и петнадесет сантиметра по-висок от вас. Но изприказвайте се, това облекчава.
— Гаврите се! — викна той още по-разярено. — Искате и да се погаврите с мен, така ли? Обаче край! Край завинаги! Какво направихте с родителите ми? Какво ви стори бедният ми стар баща? А сега? Сега искате да подпалите света!
— Смятате ли, че ще има война? — попитах.
— Продължавайте да се гаврите! Сякаш не го знаете! Какво друго ви остава с вашия хилядолетен райх и вашето позорно въоръжаване? Професионални убийци и престъпници! Ако не докарате война, измамното ви благосъстояние ще рухне, и вие с него!
— Така смятам и аз — казах аз и почувствувах топлото слънце на късния следобед като милувка по лицето си. — А ако Германия спечели?
Човекът с влажния костюм втренчено ме погледна и преглътна.
— Ако вие спечелите, значи вече няма бог — с усилие отвърна той.
— И аз така смятам. — Станах.
— Не ме докосвайте! — съскаше той. — Ще бъдете арестуван! Ще дръпна спирачката! Ще ви предам на властта! Вие и без друго трябва да бъдете предаден на властта! Шпионин такъв! Чух какво говорехте!
Само това липсваше, помислих аз.
— Швейцария е свободна страна. В нея не арестуват веднага по един донос. Изглежда, че добре са ви обучили оттатък!
Взех куфара си и потърсих друго купе. Не исках да разсейвам заблудата на истеричния човек, но не исках и да седя насреща му. Омразата е киселина, която разяжда душата — без значение дали мразим, или сме мразени. Бях го научил от моето странствуване.
Така пристигнах в Цюрих.
IX
Музиката прекъсна за миг. От дансинга се чуваше възбуден говор Веднага след това оркестърът поде още по-силно и някаква жена в яркожълта рокля и украшение от фалшиви диаманти в косата запя. Неизбежното бе станало: член на немската нацистка партия се бе сблъскал в танца с едного от английската партия. Всеки обвиняваше другия в преднамереност. Импресариото и двама келнери поеха ролята на общество на народите и умиротворяваха, без някой да ги чуе. Оркестърът излезе по-умен: смени ритъма. Засвири танго вместо фокстрот и дипломатите или трябваше да стоят и да станат за смях, или да продължат да танцуват. Германецът, изглежда, не знаеше танго, а англичанинът танцуваше на място, подавайки ритъма. И тъй като веднага след това двамата бяха изместени от други двойки, изчезна причината за спора. С гневни погледи те се запътиха към масите си.
— Дуел — с презрение каза Шварц. — Защо господата не се дуелират?
— Вие пристигнахте в Цюрих — напомних аз.
Той леко се усмихна.
— Искате ли да се махнем оттук?
— Къде?
— Навярно има още обикновени кръчми, които са отворени цяла нощ. Тази тук е гроб, в който се танцува и се играе на война.
Той плати и попита келнера за някой друг локал. Човекът написа адреса на едно листче, което откъсна от бележника си, и ни обясни посоката, в която трябваше да вървим.
На вратата ни посрещна разкошна нощ. Още имаше звезди, ала на хоризонта морето и утрото вече лежаха в първа, синя прегръдка; небето беше по-високо, а мирисът на сол и цветя — по-силен от преди. Денят щеше да е ясен. Денем Лисабон излъчва нещо наивно театрално, което омагьосва и пленява, ала нощем той е град-приказка, който с всичките си светлини слиза на талази към морето, като празнично накичена жена, която се навежда към тъмнокожия си любим.
Известно време стояхме мълчаливи.
— Така сме си представяли някога живота, нали? — каза накрая тъжно Шварц. — Хиляди светлини и улици, които водят към безкрайността…
Не отговорих. За мен животът беше параходът в Тежу, а той не водеше към безкрайността — той водеше към Америка. Бях се наситил на приключения; времето ни бе обсипало с тях като с развалени яйца. Най-голямото приключение беше един валиден паспорт, виза и билет. За странника ежедневието отдавна се бе превърнало против волята му във фантасмагория, а приключението — в мъка.