Една котка се промъкваше под столовете. Подхвърлих й парче риба. Тя вдигна опашка и се отдалечи.
— Вие се срещнахте с жена си в Цюрих, така ли? — предпазливо запитах аз.
— Срещнахме се в хотела. Притеснението, изчакването, които бях усетил в Оснабрюк, стратегията на болката и на обидата изчезнаха и не се появиха повече. Намерих една жена, която не познавах, която обичах, с която изглеждах свързан чрез девет години безмълвно минало, ала която вече не чувствуваше ограниченията, нито властта на тона минало. Изглежда, че отровата на времето се бе изпарила и от Хелен, щом бе прекрачила границата. Сега вече не ние принадлежахме на миналото; а то на нас; вместо гнетящата картина на годините, каквато в същност е, то бе станало огледало, отразяващо единствено нас, без всякаква, зависимост от него. Решението да се изскубнем и самата постъпка ни разграничи така категорично от всичко пре-, че невъзможното стана действителност — един нов жизнен импулс, без грапавините на стария.
Шварц ме погледна и отново се мерна странният израз по лицето му.
— Така и остана. Хелен бе тази, която го поддържаше. Аз не можех, особено към края. Но това, че тя го правеше, бе достатъчно, нали, а то бе основното, не мислите ли? Само че сега и аз трябва Да го правя, затова говоря с вас! Затова!
— Останахте ли в Цюрих? — попитах аз.
— Една седмица — продължи Шварц с предишния тон. — Заживяхме в този град, в единствената страна на Европа, където светът още не изглеждаше разклатен. Пари имахме за няколко месеца, а Хелен бе взела със себе си бижута, които можехме да продадем. Оставаха ни и рисунките на мъртвия Шварц във Франция.
Лятото на 1939! Сякаш бог още веднъж искаше да покаже що е мир и какво щеше да изгуби светът. Дните преливаха от спокойствието на това лято; когато по-късно напуснахме Цюрих, за да идем на юг, в Лаго Маджоре, те станаха недействителни.
Хелен получи писма и подкани от семейството си. Тя не беше оставила други данни, освен че е трябвало да замине пак за Швейцария при своя лекар. При отличната адресна служба в Швейцария за семейството и бе лесно да я открие. Обсипаха я с въпроси и упреци. Още можеше да се върне. Трябваше да решим.
Живеехме в един и същ хотел, но не заедно. Бяхме женени, но с различни имена в паспортите и понеже документът побеждава, не можехме да живеем истински заедно. Беше странно състояние, ала то подсилваше чувството, че за нас времето още веднъж се е върнало назад. Според единия закон бяхме мъж и жена — според другия не бяхме. Новата обстановка, дългата раздяла и преди всичко тъй различната, откак пристигна тук, Хелен — всичко това ни потопи в една ефимерна недействителност и в същото време в една сияеща и необвързваща действителност, над която още витаеше последната разсейваща се мъгла на една мечта, за която вече не си спомняхме. Тогава още не знаех на какво се дължи — приех го като неочакван подарък, сякаш ми разрешиха да повторя откъс от лошо изживян живот и да го превърна в пълнокръвен. От къртица, която се провираше без паспорт под границите, станах птица, която не познаваше граници.
Една сутрин, когато исках да взема Хелен, намерих при нея някакъв господин Краузе, представен ми от нея като човек от немското консулство. Когато влязох, тя ми заговори на френски и ме нарече господин Леноар. Краузе не я разбра и на лош френски език ме запита дали не съм сина на прочутия художник.
Хелен се засмя.
— Господин Леноар е от Женева — обясни тя. — Но говори и немски. Само голямото възхищение го свързва с Реноар.
— Вие навярно обичате импресионистични платна? — запита ме Краузе.
— Той самият има сбирка — каза Хелен.
— Имам няколко рисунки — отвърнах аз. Да назова наследството на мъртвия Шварц сбирка ми се стори една от новите лудории на Хелен. Но тъй като една от нейните лудории ме бе спасила от концентрационен лагер, влязох в играта.
— Познавате ли сбирката на Оскар Райнхард във Винтертур? — любезно ме запита Краузе.
Кимнах.
— Райнхард има един Ван Гог, за който бих дал един месец от живота си.
— Кой месец? — попита Хелен.
— Кой Ван Гог? — попита Краузе.
— „Градината в лудницата“.
Краузе се усмихна:
— Великолепна картина.