Той заговори за други картини и понеже засегна и Лувъра, аз можах да взема участие благодарение на школовката от мъртвия Шварц. Сега схванах и тактиката на Хелен; тя искаше да предотврати разпознаването ми като неин съпруг или като емигрант. Немските консулства не бяха безразлични към оплаквания пред чуждата полиция. Усетих, че Краузе се опитва да открие в какви отношения съм с Хелен. Преди още да успее да попита, тя го бе отгатнала и сега ми измисли една жена — Люсиен — и две деца, от които по-голямата дъщеря свиреше забележително на пиано.
Очите ла Краузе ловко се местеха от единия към другия. Той използва разговора и сърдечно предложи нова среща — може би на един обяд в някой от малките рибни ресторанти на езерото, — толкова рядко се срещат хора, които наистина да разбират нещо от картини.
Аз също така сърдечно се съгласих, когато отново дойда в Швейцария. Това ще бъде след около четири до шест седмици. Той се изненада; смятал, че живея в Женева. Обясних му, че съм от Женева, но живея в Белфор. Белфор се намира във Франция; там не можеше тъй лесно да ме проследи. На сбогуване той не спести и последния въпрос от този разпит — къде сме се срещнали Хелен и аз; толкова рядко било да се намерят симпатични хора.
Хелен ме погледна.
— При лекаря, господин Краузе. Често пъти болните са по-симпатични от… — тя злорадо му се усмихна — парвенютата здравеняци, които дори в мозъка си имат мускули вместо нерви.
Краузе прие този изстрел с изражение на жрец.
— Разбирам, уважаема госпожо.
— Реноар не принадлежи ли вече към изроденото изкуство у вас? — попитах аз, за да не остана по-назад от Хелен. — За Ван Гог — сигурно.
— Не и за нас ценителите — отвърна Краузе със същото изражение на жрец и се плъзна през вратата.
— Какво искаше? — попитах Хелен.
— Да шпионира. Исках да те предупредя да не идваш, но ти беше тръгнал вече. Брат ми го е пратил. Как мразя всичко това!
Гестапо бе пуснало призрачните си пипала през границата, за да ни напомни, че още не се бяхме измъкнали. Краузе бе казал на Хелен да мине в консулството. Нищо важно, но трябвало да се сложи нов печат на паспортите. Нещо като разрешение за излизане зад граница. Пропуснали да го направят.
— Казва, че биде ново нареждане — обясни Хелен.
— Лъже — отвърнах аз. — Щях да го знам. Емигрантите веднага научават такива неща. Ако отидеш, възможно е да ти отнемат паспорта.
— Тогава ще бъда емигрант като теб?
— Да. Ако не се завърнеш.
— Ще остана — каза тя. — Няма да отида в консулството и няма да се завърна.
По-рано никога не бяхме говорили за това. То бе решението. Не отговорих. Само погледнах Хелен; видях зад нея небето, дърветата в градината и една тясна, искряща ивица от езерото. Лицето й тъмнееше пред многото светлина.
— Ти не си отговорен за това — нетърпеливо каза тя. — Ти не си ме увещавал и това няма нищо общо с теб. Дори и да не беше ти тук, никога нямаше да се завърна. Достатъчно ли е това?
— Да — казах аз изненадан и малко засрамен. — Но не това си мислех.
— Знам, Йозеф. Тогава нека повече да не го споменаваме. Никога вече.
— Краузе ще се върне — казах аз. — Или някой друг.
Тя кимна.
— Те могат да издирят кой си и да ти създадат не-приятности. Нека заминем на юг.
— В Италия няма да можем. Гестапото се е сдушило с полицията на Мусолини.
— Няма ли друг юг?
— Има. Тесин в Швейцария. Лекарно и Лугано.
Заминахме следобед. Пет часа по-късно ние седяхме на площада в Аскона пред швейцарския хотел в един свят, отдалечен не пет, а петдесет часа от Цюрих. Пейзажът беше италиански, селището — пълно с туристи и сякаш никой не мислеше за друго, освен да плува, да се припича на слънце и бързо да заграби от живота още толкова, колкото бе възможно.
— Странно бе настроението в Европа през онези месеци, помните ли? — попита Шварц.
— Да — отвърнах аз. — Надяваха се на чудеса. Втори Мюнхен. И трети. И тъй нататък.
— Раздвоението между надежда и отчаяние. Времето запря дъх. Сякаш нищо друго не хвърляше сянка под прозрачната и недействителна сянка на голямата заплаха. Сякаш една огромна средновековна комета стоеше на сияйния небосвод редом до слънцето. Цареше пълна волност и всичко бе възможно.
— Кога отидохте във Франция? — попитах аз.
Шварц кимна.
— Имате право. Другото бе само временно. Франция е неспокойното отечество на безотечествениците. Всички пътища водят неизменно към нея. След една седмица Хелен получи писмо от господин Краузе. Да идела незабавно в консулството в Цюрих или в Лугано. Било важно.
Трябваше да напуснем. Швейцария беше твърде малка и твърде добре организирана. Винаги щяха да ни откриват. А мен, с фалшивия паспорт, можеха внезапно да проверят и изселят.