— Пияна съм — най-после каза тя. — Не виждаш ли?
— Не.
— Пих прекалено много.
— Прекалено малко. Тук има още една бутилка. — Поставих я върху каменната маса на поляната зад къщата и влязох в стаята да взема чаши. Когато се върнах, видях Хелен да върви през ливадата надолу към езерото. Не я последвах веднага. Напълних догоре чашите; виното изглеждаше черно в бледия отблясък между небе и езеро. После се спуснах бавно през ливадата към палмите и олеандрите, по брега. Ненадейно се разтревожих за Хелен и облекчено въздъхнах, когато я видях. Стоеше до водата в странно пасивна, наведена стойка, сякаш очакваше нещо, някакъв повик или нещо, което щеше да изплува пред нея. Притихнах; не за да я наблюдавам, а за да не я изплаша. След малко тя въздъхна и се изправи. После влезе във водата.
След като видях, че заплува, върнах се и взех една кърпа и хавлията й. Поле седнах на един гранитен блок и зачаках. Виждах главата й с вързаната нагоре коса, съвсем малка във водното ширине. Мислех си, че е всичко, което притежавам, и ми се прииска да я извикам обратно. Същевременно обаче имах чувството, че тя трябва да се пребори с нещо, което не познава, и че в този момент го прави — водата бе за нея съдба и въпрос, и отговор и тя сама трябваше да устои. Така е с всеки. Малкото, което другият е в състояние да допринесе, е да бъде там, за да даде може би малко топлина.
Хелен описа дъга навътре, после се обърна и заплува в права линия точно срещу мен. Щастлив бях да я гледам как наближава — тъмната глава, откроена на виолетовото езеро, докато накрая, стройна и ефирна, тя се открои над водата и бързо тръгна към мен.
— Студено е. И зловещо. Прислужницата разправя, че на дъното под скалите живее огромен октопод.
— Най-големите риби в това езеро са стари щуки — казах аз и я обвих в кърпата. — Тук няма октоподи. Има само в Германия, от тридесет и трета година. Нощем всяка вода е зловеща.
— Щом като можем да мислим, че има октоподи, трябва и да има — обясни Хелен. — Не можем да мислим за нещо, което не съществува.
— Това би било едно просто потвърждение на бога.
— Не вярваш ли?
— Тази нощ вярвам във всичко.
Тя се облегна на мен. Пуснах мократа кърпа и й дадох хавлията.
— Вярваш ли, че се прераждаме? — попита тя.
— Да — без колебание отвърнах аз.
Тя въздъхна.
— Слава богу! Не бих могла да споря сега и за това. Уморена съм и замръзнала. Забравяме, че това е планинско езеро.
Освен виното бях взел от хотела при пощата една бутилка грапа — бистра ракия от гроздови джибри, подобна на „Марк“ във Франция. Тя е ароматична, силна и добра за такива мигове. Донесох я и й налях; пълна чаша. Тя бавно я изпи.
— Не ми се тръгва оттук — каза Хелен.
— Утре ще си го забравила вече — отвърнах аз. — Ще заминем за Париж. Никога не си била там. Това е най-красивият град на света.
— Най-красивият град на света е този, в който сме щастливи. Банално ли звучи?
Засмях се.
— По дяволите изисканият стил! Малко са дори баналностите, които имаме! Особено пък такива. Искаш ли още една грапа.
Тя кимна, а аз донесох чаша и за себе си. Седяхме край каменната маса на поляната, докато на Хелен й се приспа. Сложих я да легне. Тя заспа до мен. През отворената врата виждах ливадата, която стана леко синя, после сребриста. След един час Хелен се събуди и отиде в кухнята за вода. Върна се с едно писмо, което беше пристигнало, докато сме били в Ронко. Трябва да е било в стаята й.
— От Мартенс — каза тя.
Прочете го и го остави.
— Знае ли той, че си тук?
Тя кимна.
— Той е обяснил на семейството ми, че ме е посъветвал да отида отново в Швейцария на преглед и че трябва да остана няколко седмици.
— Била ли си при него на преглед?
— От време на време.
— За какво?
— Нищо особено — каза тя и сложи писмото в ръчната си чанта. Не ми даде да го прочета.
— В същност откъде ти е този белег? — попитах аз.
Тънка, бяла линия пресичаше корема й. Бях я забелязал и преди, но сега изпъкваше повече на тъмната кожа.
— Малка операция. Нищо особено.
— Каква операция?
— За каквато не се говори. Понякога жените страдат от такива неща.
Тя угаси светлината.
— Добре е, че дойде да ме вземеш — пошепна тя. — Не можех повече да издържам. Обичай ме! Обичай ме и не питай. Нищо. Никога.
X
— Щастие — каза Шварц. — Как се свива то в спомена! Като евтин плат при пране. Само нещастието натежава. Пристигнахме в Париж и намерихме стаи в един малък хотел на левия бряг на Сена на кея „Ле гран-з-Огюстен“. В хотела нямаше асансьор, стълбите бяха изкорубени и изкривени от годините, а стаите — малки, но с изглед към Сена, към затвора „Ла Консиержри“ и Нотр Дам. Имахме паспорти. Бяхме хора до септември 1939.