— Ти ли трябва да защищаваш страхливеца, не може ли той сам да го стори — отвърна Георг.
Шварц се обърна към мен.
— Странно е това — физическото превъзходство. То е най-примитивното от всички и няма нищо общо със смелостта и мъжеството. Револверът в ръката на един инвалид може да го унищожи. Това е въпрос на фунтове и мускули, нищо повече — но въпреки това се чувствуваме унизени, когато се сблъскаме с бруталността. Всеки знае, че истинската смелост започва другаде и че сблъска ли се с нея, наглата маса от мускули окаяно ще свърши — и въпреки това ние търсим неубедителни обяснения и излишни извинения, чувствуваме се безсилни, когато откажем да ни превърнат в инвалиди. Не е ли така?
Кимнах.
— Безсмислено, да, но затова пък и особено обидно.
— Аз щях да се защитя, разбира се, че щях! — каза Шварц.
Вдигнах ръка.
— Но моля ви, господин Шварц, защо? Не е нужно на мен да обяснявате.
Шварц вяло се усмихна.
— Вярно е. Виждате ли колко дълбоко е заседнало, та дори и сега все искам да го изяснявам? Като отпор на плътта. Кога се изчерпва частицата мъжка суетност?
— Какво стана? — попитах аз. — Смигна ли се дотам?
— Не. Хелен изведнъж се разсмя.
— Погледни този глупец! — обърна се тя към мен — Той вярва, че ако те повали, аз ще се усъмня в твоята мъжественост и ще се върна разкаяна в страната на едностранното юмручно право. — Тя се обърна към Георг: — Ти, със своите брътвежи за смелост и страх! Този тук — показа тя към мен — имаше повече смелост, отколкото можеш да си представиш! Той ме отведе. Върна се заради мен и ме отведе.
— Какво? — Георг се опули насреща ми. — В Германия?
Хелен се опомни.
— Все едно. Аз съм тук и няма да се върна.
— Отведе? Тебе! — попита Георг. — Кой му помогна?
— Никой — каза Хелен. — Прииска ти се на бърза ръка да арестуваш пак няколко души, нали?
Никога не бях я виждал такава. Беше заредена с толкова много съпротива, отвращение, омраза и искрящ триумф, задето се е изплъзнала, че трепереше. С мен бе същото, но като мълния, която заслепява, в мен изведнъж се появи и нещо друго — Ненадейната мисъл за мъст. Тук Георг нямаше власт! Не можеше да подсвирне на гестаповците си. Беше сам.
Тази мисъл така ме обърка, че в момента не знаех какво да сторя. Не можех да се бия, а и не желаех; исках да залича това същество пред мен. То не трябваше да съществува повече. Както не трябва присъда, за да бъде унищожено въплъщението на злото, така беше и с Георг — мислех си. Неговото премахване не значеше само отмъщение — то означаваше още и спасението на стотици бъдещи жертви. Запътих се към вратата, без да мисля. Учудих се, че не политнах. Трябваше да остана сам. Трябваше да размисля. Хелен внимателно ме погледна. Не каза нищо. Георг ме наблюдаваше презрително. После пак седна.
— Най-после! — промърмори той, когато затворих вратата след себе си.
Слязох по стълбите. Носеше се миризмата на обедна гозба — имаше риба. Често бях минавал край италианската ракла на площадката, но никога не бях я забелязвал.
Сега тъй ясно видях резбата, сякаш щях да я купувам. Продължих нататък като лунатик. Някаква врата зееше на втория етаж. Стаята бе боядисана в светлозелено, прозорците бяха разтворени, а камериерката обръщаше дюшека на леглото. Чудно нещо — какво ли не виждаме точно когато мислим, че сме слепи от вълнение.
Почуках на вратата на един познат, който живееше на първия етаж. Казваше се Фишер и веднъж ми бе показал револвера, който държеше в себе си, за да понася по-леко живота. Оръжието му даваше илюзия, че доброволно води оскъдния и безнадежден живот на емигранта, защото може да го прекъсне, когато пожелае.
Фишер не беше там, но стаята му не бе заключена. Той нямаше какво да крие. Влязох, за да го почакам. Не бях сигурен какво в същност искам от него, макар да съзнавах, че трябва да поискам в заем оръжието му Безразсъдно беше да убивам Георг в хотела, това ми бе ясно; това би изложило на опасност Хелен и мене, а и другите емигранти, които живееха тука. Седнах на един стол и се опитах да се успокоя. Не успях. Седях и гледах втренчено пред себе си.
Внезапно едно канарче запя. То висеше в клетка между прозорците. Не го бях видял преди и се стреснах, сякаш някой ме блъсна. Веднага след това влезе-Хелен.
— Какво правиш тук? — попита тя.
— Нищо. Къде е Георг?
— Отиде си.
Не знаех колко време съм стоял в стаята на Фишер. Стори ми се, че е било много кратко.
— Ще дойде ли пак? — попитах аз.
— Не знам. Той е твърдоглав. Защо излезе от стаята? За да ни оставиш сами?
— Не, не заради това, Хелен. Не можех да го понасям повече.
Тя стоеше на вратата и ме гледаше.