— Мразиш ли ме?
— Аз да те мразя? — безкрайно учуден попитах аз. — Защо?
— Така си помислих, когато Георг си отиде. Ако не се бе оженил за мен, нямаше да ти се случи всичко това.
— Същото щеше да ми се случи. Ако не и по-лошо. Възможно е Георг по своему да е проявил внимание заради теб. Не ме подкараха към наелектризираната бодлива тел, нито ме обесиха на кука за месо. Аз да те мразя! Как можа да ти хрумне такова нещо!
Изведнъж отново видях зеленото лято зад прозорците на Фишер. Стаята се намираше откъм двора. Там се издигаше голям кестен, през чиито листа светеше слънцето. Онзи спазъм в тила ми изчезна като махмурлук. Съвзех се отново! Знаех кой ден е, знаех, че навън е лято, че бях в Париж и че не стрелят по хората като по зайци.
— По-скоро бих помислил, че ти ще ме намразиш — рекох аз. — Или ще ме презираш.
— Аз?
— Да. Защото не мога да отпратя брат ти. Защото… Замълчах. Току-що изтеклите минути внезапно се озоваха много далеч.
— Какво правим тук? — казах аз. — В тази стая?
Изкачихме се по стълбите.
— Всичко, което каза Георг, е вярно. Ти трябва да го знаеш. Ако има война, ние сме граждани на една вражеска страна и ти най-вече.
Хелен отвори прозорците и вратата.
— Мирише на войнишки ботуши и на терор — рече тя. — Нека влезе август! Ще оставим прозорците отворени и ще излезем. Време ли е за обед?
— Да. И да напуснем Париж също.
— Защо?
— Георг ще се опита да съобщи за мен в полицията.
— Толкова надалеч той не мисли, а и не знае, че живееш тук под друго име.
— Ще се сети. И ще дойде пак.
— Възможно е. Ще го изхвърля. Да излезем на улицата.
Отидохме в малък ресторант зад Съдебната палата и ядохме на една маса на тротоара. Баница с месо, шпиковано говеждо, салата и сирене камамбер. Пихме наливно вувре и кафе накрая. Спомням си съвсем точно всичко, дори златистата коричка на хляба и нащърбените чаши за кафе — бях отмалял от дълбока, анонимна благодарност. Струваше ми се, че съм се измъкнал от тъмен мръсен канал, и не смеех да се обърна, защото и аз, без да съм го знаел, съм бил част от тази мръсотия. Бях се измъкнал. Седях на маса с покривка на бели и червени квадрати и се чувствувах пречистен и спасен. Слънцето хвърляше жълти отблясъци през виното, врабци шумяха около купчина конски тор, котката на съдържателя ги наблюдаваше сита и безучастна. Над тихото място повяваше лек вятър и животът отново стана тъй хубав, какъвто е само в желанията ни.
По-късно ние се разходихме из медножълтия летен парижки следобед и се спряхме пред прозореца на някаква шивачка. Няколко пъти вече бяхме заставали там.
— Би трябвало да си вземеш нова рокля — казах аз.
— Сега? — попита Хелен. — В навечерието на войната. Не е ли екстравагантно?
— Още сега. И тъкмо защото е екстравагантно.
Тя ме целуна.
— Добре!
Седнах спокойно на един стол до вратата на вътрешната стая, където изпробваха. Шивачката донесе роклите и скоро Хелен тъй много се увлече, че почти ме забрави. Чувах гласовете на жените оттук и оттам, виждах в процепа на вратата да прехвърчат рокли, мер-ваше се и голият кафяв гръб на Хелен. Унесе ме сладка умора, която напомняше безболезнената неосъзната смърт.
Донякъде засрамен, аз знаех защо бях поискал да купя роклята. Това бе един бунт срещу този ден, срещу Георг, срещу моята безпомощност — един отдавнашен детински опит за още по-детинско оправдание.
Пробудих се, когато Хелен внезапно застана пред мен в много широка пъстра пола с черен, къс и тясно прилепнал жакет.
— Това е! — заявих аз. — Вземаме я.
— Много е скъпа — каза Хелен.
Шивачката ни уверяваше, че моделът бил на една голяма модна къща — прелестна лъжа, — но се споразумяхме и веднага взехме роклята. Хубаво е, си помислих аз, да се купува нещо, което не можем да си позволим. Това лекомислие окончателно прогони сянката на Георг. Хелен носи роклята и вечерта, и през нощта — когато се събудихме и облакътени на прозореца гледахме към града в лунна светлина — ненаситно, отново и отново. Крадяхме от съня си — знаехме, че не е за дълго.
XI
— Какво остава? — запита Шварц. — Още отсега то се свива като изпрана от колата риза. Вече липсва перспективата на времето — онова, което е било пейзаж, е станало плосък образ, върху който падат променливи светлини. Вече не е само нечий образ, а и леещият се спомен, от който се откъсват отделни картини — прозорецът на хотела, едно голо рамо, прошепнати думи, продължаващи призрачния си живот, светлината върху зелените покриви, нощният мирис на водата, луната върху сивия камък на катедралата, обърнатото към нас лице, променено по-късно в Прованса и в Пиренеи-те, а след туй — вцепененото, последното, което никога не сме познавали и което внезапно иска да изтласка другите, сякаш всичко предишно е било само една измама.