— Не е необходимо да ви казвам как е реагирал мистър Мърдок — заключи докторът и сгъна писмото.
— Че то не е тайна за никого! — наежи се Мърдок и се отправи към огнището, до което стоеше Макдоналд, изхрачи се върху горящите пънове и се обърна към останалите: — Не се е родил оня, дето ще ме учи кой ще работи на земята ми и кой — не! Поне докато банката не ми я вземе! — пак се изплю и се върна на мястото си, като добави: — Но трябва да ви предупредя, че не се ли обърнат нещата, много скоро и това ще стане.
— Други пък твърдят, че никой не може да им нарежда кога да си продават тютюна — подметна Бърдън. — Говоря за ония, дето ги е стегнал чепикът.
Докторът се ухили.
— Кажи-речи е така — призна той, — но има и разлика. Сега…
— Хайде де! — обади се Крисчън. Мън не го беше забелязал, защото седеше сгърбен на един чин и неколцина го закриваха от погледа му. — Хайде де! — повтори той. — Чепикът ги бил стягал! Бога ми, аз пък ви казвам, че моят никога няма да ме стегне! Поне до някое време другите ще ги стяга!
— Не че се предавам — обясни Бърдън и разтърси черната си гъста и чорлава коса тъй, че перчемът му падна на очите. — За никого не е тайна, че напоследък правя неща, които по-рано и през ум не са ми минавали, но смятам, че мнозина могат да кажат същото, преди да свият знамената. Не ме разбирайте криво, просто отбелязвам, че зависи кого го стяга чепикът.
— Трябва обаче да признаете, че има разлика — намеси се отново докторът, сетне се усмихна и посочи с лулата си към Бърдън. — Човекът, който е написал писмото до мистър Мърдок, несъмнено е някой беден и окаян негодник, убеден, че за несполуките му са виновни негрите. Тук всеки почтен човек, който има малко мозък в главата и желание за работа, може да получи земя и негрите изобщо не биха му попречили. В Луизиана, откъдето съм родом, е малко по-различно. Нима няма да признаете, мистър Бърдън — той се обърна към него любезно и търпеливо, сякаш обясняваше нещо, например протичането на болест или значението на някой симптом, като се мъчеше да го стори просто и достъпно, — че има разлика между това тук — и почука с лулата си по писмото — и целта на нашите усилия? Има…
Застаналият малко по-встрани професор Бол издаде напред върлинестото си мършаво тяло и навири бинтования си показалец.
— Има разлика! — изхриптя той. — И това е разликата между правдата и неправдата, между мрака и божествената светлина!
— Браво, професоре! — възкликна Крисчън. — На езика ми беше да им го кажа!
Доктор Макдоналд ги изчака да се успокоят, застинал като истукан, но въпреки това някак непринудено, защото стройната му фигура винаги създаваше впечатлението за спокойствие и самоувереност. Дългите му ръце със стърчащи от възкъсите ръкави китки висяха отпуснато. Той търпеливо и почтително поглеждаше ту професора, ту Крисчън, за да се увери, че наистина са свършили. Крисчън отново се затвори в себе се, очевидно чужд на всичко, което ставаше около него. Тогава докторът бавно и отчетливо произнесе:
— Знаете много добре, че когато ме избрахте, обещах да не ви въвличам в излишни неприятности. Но стана тъй, че за изминалата половин година изживяхме немалко премеждия. Всички ги изпитахме на гърба си и още не знаем доколко сме успели — говореше плавно и спокойно, но думите му отекваха чак в дъното на стаята. За миг замълча, сетне продължи с по-рязък глас: — Каквото и да сме постигнали обаче, то пак не е достатъчно! У верен съм в това, а и вие го знаете не по-зле от мен. Тази есен компаниите успяха да изкупят значително количество тютюн. Вярно, скъпо им излезе, ала все пак скърпиха положението. Сега този тютюн е в складовете им в Бардсвил, Милвил, Олтаун и Моргансгаун — гласът му отново стана спокоен. Погледът му се плъзна над групата мъже отпреде му, като че ли за момент ги беше забравил, и се закова в гредореда в другия край на помещението. После отново се върна към тях и той, издал доверително напред длъгнестото си ръбато лице, повтори: — В складовете им! Сега там лежат милиони фунтове. В Бардсвил, в Милвил, в Олтаун и в Моргансгаун! Да, лежат! Ето защо — и се усмихна някак извиняващо се и все тъй поверително, като заголи кучешките си зъби, — ето защо ви предлагам да се размърдаме и да поразмътим водата, момчета!
Като се изключи уютният съсък на горящите в огнището пънове, в стаята се възцари гробна тишина. След малко прозвуча нечий унил и мрачен глас: