— Не е изключено и до бой да се стигне — призна доктор Макдоналд, — но ще се мъчим да запазим преимуществата си. Момчета, вие чували ли сте някога куршум да ви свирва край главите?
— Не ми и трябва — подхвърли Мърдок.
— Мисля, че съм чувал — обади се един.
Беше дребен жилест човечец, с излята сякаш в калъп черна валчеста глава, която напомни на Мън за малък кафяв и твърд кестен. Човечецът каза, че бил в Куба.
— Доста време — поясни той, — и май съм чувал не един и два да ми свирват край главата — изхлузи едната си ръка от ръкава на палтото и започна да разкопчава ризата. — Имаше обаче един, дето не го чух — запретна ризата и дебелото вълнено бельо и оголи рамо. — Да, намери се един, дето не ме подмина.
Човечецът тикна рамо току под носовете им. В стегнатата мускулеста плът имаше звездообразна вдлъбнатинка, голяма толкова, че върха на палеца си да тикнеш в нея, сбръчкана и много светла в сравнение с кафеникавата му кожа. Той огледа предизвикателно и с едва прикрита гордост лицата на взиращите се в нея мъже.
— Дявол да го вземе! — възкликна един и посегна да докосне с пръст белега.
— Куршум от маузер — рече дребничкият жилест човечец. — С такива стреляха ония копелета там — врътна очи към белега, сякаш за да се увери, че си е на мястото, и добави: — Смешното е, че изобщо не боли. В мига, в който те разпори, де. Ама изобщо! Гътна ме обаче — замълча, а след това доуточни: — Край Сантяго беше.
— Виждам, че ти е счупил ключицата — забеляза доктор Макдоналд.
Човечецът го погледна сериозно и отвърна:
— Не зная как я викат, ама на парченца я направи — и загорялото му невзрачно, но момчешко личице засия в усмивка.
— Е, ако не сте чували куршум да пищи край ушите ви, сега вече ще чуете. И ще ви се стори по-ужасно от всичко, което изобщо можете да си представите.
— Та чак ще ви преседне — добави човечето.
— Не ми и трябва да го чувам! — повтори Мърдок.
Дребничкият въпросително изгледа доктор Макдоналд и попита:
— Вие какво, да не сте били в Куба?
— Не — отвърна оня.
Мъжете един по един се отдалечиха и подхванаха приказка край огъня. Някои вече посягаха към палтата и сюртуците. Човечето остана само с все още запретната риза и бельо, а белегът лъщеше на рамото му. То сведе очи към него и внимателно, сякаш все още можеше да го заболи, го бодна с пръст. Погледна скришом към останалите, но те вече си пожелаваха лека нощ. Закопча се, навлече вехтото палто, нахлупи черната кожена шапка с наушници и се присъедини към най-голямата група.
Хората започнаха да се разотиват по двама, по трима. Професор Бол стоеше до вратата и се сбогуваше с всеки поотделно. Най-сетне, с изключение на Мън, Крисчън и още трима, живеещи край Бардсвил, всички си отидоха. Тия тримата бяха наобиколили доктора край една от камините. Професорът се приближи към тях и рече:
— Господа, мисля, че събранието протече много успешно.
— И слава богу! — отбеляза единият от останалите — мургав човек с тънък нос и виснали мустаци с пясъчен цвят. Казваше се Пийбълс и живееше нейде около Монклер. Говореше мудно, а когато свърши, се изплю върху тлеещата жарава.
— А как ще погледнат твоите хора на тая работа? — попита докторът.
— Няма да мъркат — увери го оня. Във всеки случай не много. Толкова отдавна гладуват, че са готови на всичко. Вземете мен например! — и се удари в гърдите.
Не съм по-различен от другите, ама какво само ми е минало през главата! Да не мислите, че ми е лесно да имам осем деца, дето си увиват краката в кълчища, за да излязат? Затуй съм готов на всичко! И не съм единствен!
— Тъй или иначе твоят високопоставен съсед няма да влезе в Сената — отбеляза доктор Макдоналд. — Това вече е нещо, макар че спечели делото срещу нас и си прибра проклетия тютюн. Но сумата, дето му я дадоха от „Дисмюкс“, ще му държи топло още дълго време.
— Че му платиха, платиха му, дума няма — рече Пийбълс, — ама той пръсна луди пари по кампанията.
— И да го бяха избрали — намеси се Крисчън, говорейки сякаш на себе си, — никога нямаше да стигне дотам, дори ако трябваше собственоръчно да му откъсна главата!
Оня го погледна и кимна навъсено:
— Не си единственият, дето му се кани.
Доктор Макдоналд се зае да подрежда нови цепеници в огнището, но професор Бол му напомни, че не е необходимо, защото утре е събота и няма часове. После започна да гаси една по една лампите, а останалите си взеха палтата. Пийбълс попита дали наистина няма да ги притесни ако остане, но докторът го увери, че място се намира, тъй като някои момчета от петък вечер до неделя си отивали по домовете. Последната лампа бе загасена и в дългата стая проблясваше единствено огънят. Докторът отвори тежката врата.