— Студено е — промърмори някой. — Защото висим на едно място — отвърна друг.
— Абе то дано не ни стане по-горещо на разсъмване — възрази първият.
Докторът продължаваше да си припява под нос:
— Вярваш ли, че наистина се е разчуло?
Доктор Макдоналд тихичко изви:
— Как да не вярвам — отвърна другият, нали го каза каруцарят на „Алта“?
Докторът спря да пее.
— Ако има пазачи или каквито и да са там, както казва онзи приятел — рече той, — то това ще бъдат работници, служители или негри, дето си нямат друга работа. Освен ако не са докарали помощ с влака. Но след малко, като дойде, ще разберем — и продължи да си припява, ала толкова тихичко, че думите вече не се разбираха. Другите мълчаха.
— Ето, чувам го — обади се Мън.
По пътеката откъм прелеза долетя конски тропот — усилващ се тътен от копита върху мека пръст, сякаш удари по влажна, отпусната кожа на барабан. Ненадейно от мрака току до тях изникна силуетът на кон и ездачът му скочи от седлото.
— Е? — попита доктор Макдоналд.
— Нищо — отвърна оня. — Пълно мъртвило. Обходихме горната част на града, завъртяхме се край складовете, видяхме и пристигането на влака. Всичко е спокойно.
— Аха! — изпусна докторът мека, гърлена въздишка. После извади часовника от джоба си и драсна клечка кибрит. Закри пламъчето в шепа и погледна часовника, като за миг дългообразото му скулесто лице също се освети. — Дванайсет без осем — отбеляза спокойно той и духна клечката. — Мистър Мърфи, мистър Сайкс, готови сме!
Двамината, които стояха до него в края на пътеката, се шмугнаха веднага в мрака на шубраците и сред шум от чупене и мачкане на сухи бъзови стебла и листа изведоха конете си.
— Кажете на мистър Силс да настъпва! — нареди Макдоналд. — Предайте му да влезе откъм долния край на „Джефърсън Стрийт“, но да гледа да не е по-рано от дванайсет и половина! Оттам нататък знае какво да прави. Вие, мистър Сайкс — и се обърна към другия, който вече бе яхнал коня си, — кажете на мистър Мърдок да удари по същото време моста на Чери Крийк. Сетне той си знае работата. Но ги предупредете да не посягат на жиците, преди да са изминали поне пет минути от влизането им в града. Това е!
Двамината обърнаха конете, пришпориха ги и още преди да е заглъхнал тропотът от копитата, се изгубиха в мрака. Доктор Макдоналд погледна след тях и нареди:
— Е, мистър Мосли, предайте на мистър Хамър да тръгва. И през цялото време да ги държи под строй!
От бъзовия храсталак се отдели силуетът на мъж, който прекоси пътеката и навлезе в отсрещната горичка.
Докторът отново подхвана песничката си — тихо, почти безгласно: Вековна земьо, разтвори се, та да легна, водата нека…
Мън се опита да види изражението на лицето му, но не можа. В мрака се различаваше само бледо петно. Вдигна очи към небето. По него тук-там блещукаше някоя звезда. До разсъмване остават повече от шест часа — помисли си той.
— Голям студ, а? — обади се някой.
Отговор не последва.
Мън се опита да размърда пръстите на краката си в ботушите, но те бяха вкочанясали и схванати. Едва сега разбра, че му е ужасно студено. Краката му до коленете се бяха вдървили досущ като диреци. Докторът вече пееше толкова тихо, че не можеше да разбере думите. Помъчи се да си спомни текста на химна.
От отсрещната гора долетя нечий предпазлив неясен възглас, придружен от тихо, подобно на повей шумолене, което постепенно се усили и се превърна в силен пукот и тропот. На пътеката изскочи един мъж.
— Идат! — рече доктор Макдоналд.
Появиха се и другите. Излязоха от гората, газейки мъртвите листа, скупчиха се на пътеката, а след това се строиха в ред по четирима и се отправиха към линията. На рамо носеха пушки, а лицата им бяха покрити с маски от бяло платно. Неколцина други, също с маски и бели ленти на лявата ръка, стояха на пътеката и току повтаряха с рязък, сподавен глас: „Строй се! Застани по четирима! Строй се по четирима и не мърдай!“ Началото на колоната се изниза по пътеката и кривна по линията към града. Но на тяхно място от гората прииждаха други, поспираха за миг, а след това се строяваха и поемаха подир тези преди тях. Скоро излязоха и последните.