След заминаването им пътеката опустя. Скриптящите им стъпки заглъхнаха и освен чаткането на конските копита оттатък бъзовия храсталак наоколо цареше тишина.
Доктор Макдоналд погледна часовника си и рече:
— Мистър Бъръс, време е да поемате към телефонната централа. Ако тръгнете веднага, ще стигнете точно навреме.
— Така е — отвърна провлечено нечий глас.
Мъжът се отдалечи и след малко се разнесе пукот от счупени клонки, последван от тропот на копита.
Пърси Мън се питаше разсеяно защо не тръгна и доктор Макдоналд? Чудеше се и колко ли може да е часът — сигурно им идваше времето. След минута-две щяха да се метнат на конете и на свой ред да потеглят. Студът бе плъзнал вече и над коленете му, но въпреки това не изпитваше неприятно чувство и нямаше желание да тропа с крака или да размахва ръце като останалите. Чувстваше се много спокоен и свободен.
Докторът говореше:
— Точно в дванайсет и двайсет и пет прекъснете телеграфните жици. А вие, мистър Мъри, с вашите момчета по същото време срежете и телефонните при прелеза. Сетне тръгнете по „Джефърсън“ към Пета улица. Задържайте де що човек срещнете.
Двамата се отдалечиха.
— Готови сме — обяви Макдоналд и се отправи към бъзовия храсталак.
Пърси Мън и останалите трима го последваха. Изведоха конете на пътеката и скочиха на седлата. На около трийсет ярда по-надолу по посока на прелеза спряха и двама от тях влязоха в горичката, която тук беше по-рядка.
— Е, вече можем да си слагаме премените — усмихна се докторът. Извади от джоба си парче бяло платно и закри долната част на лицето си. Превърза и бяла лента на лявата си ръка. Мън и другият на свой ред сложиха маските.
От горичката към прелеза един по един с бавен ход взеха да се източват конници. Придружен от Пърси Мън и другия, доктор Макдоналд препусна в тръс към челото на разпокъсаната колона. В края на пътеката се поспряха, преди да излязат на пътя.
— Стройте ги! — разпореди се докторът, а Мън и другият обърнаха назад, за да предадат заповедта.
В ред по четирима дългата колона препусна в лек тръс. Пътят отпред се белееше в мрака. В подножието на малкия хълм мъждукаха светлините на града. Това са лампите по улиците и в някои домове, рече си Мън. В другите, тъмнеещите къщи хората вече спяха. Зад гърба му в неспирен звън чаткаха по чакъла конски копита.
Челото на колоната стигна подножието на хълма, откъдето започваха първите къщи — колиби, едва различаващи се насред голи, лишени от всякаква растителност дворища. Негърският квартал. В една от колибите гореше лампа. Мън зърна мимоходом и нея, и дървената маса, върху която бе поставена, както и голата вътрешност на стаята, и си спомни мъждукащите лампи, осветявали колибите в нощта, когато търсеше ножа.
— Дванайсет и половина — рече Макдоналд. — Бъръс трябва да е вече в телефонната централа.
— Да — отвърна Мън.
— И жиците сигурно са прерязани — добави докторът.
Колоната сви по една улица. Къщите зад голите дървета тънеха в мрак. Тук уличните лампи не светеха. Отминаха едно кръстовище, където друга улица се отклоняваше под ъгъл и обръщайки се на седлото, Мън смътно различи ариергарда, който завиваше по нея. Знаеше, че има за задача да заварди изхода на града откъм тази страна.
Някъде далеч, почти заглушен от тропота на копитата, се разнесе пушечен изстрел. Тозчас му отвърна залп, последван от няколко разпокъсани взрива, които прозвучаха колебливо и безобидно. Пърси Мън не можа веднага да схване какво означава този пукот, но после разбра, че действат хората на Мърдок.
— Откъм запад иде — рече мъжът от другата страна на доктора и навири глава. — Точно там и трябва да е Мърдок.
— Започна се! — заяви най-невъзмутимо Макдоналд сякаш изобщо не го беше чул.
Мън забеляза, че в дясната си ръка докторът стиска револвер. Вдигна го бавно с изправена нагоре цев и Пърси Мън притаи дъх в очакване на изстрела. Той не закъсня — тресна оглушително, кажи-речи, в ухото му. Последва продължителна тишина, след това някъде зад него отекна втори залп. Револверът подскочи в ръката му при отката, но единичният изстрел бе погълнат и се изгуби в грохота на останалите.