— Така ли? — изуми се Мън.
— Да — отвърна оня. — Изпрати да предупредят и мистър Силс, и мистър Мърдок.
— Благодаря — каза Мън и добави: — А сега се върни в строя, Симънс.
— Прощавайте — смотолеви оня и поведе коня си към строя.
Колоната излизаше иззад ъгъла и първите бяха на по-малко и от лакът от кобилата на Мън. Смееха се и крещяха. Някой изпразни двуцевката си във въздуха. Двата изстрела отекнаха толкова бързо един след друг, че почти се сляха.
Пърси Мън се загледа в пламъците над покривите.
— Бога ми! — извиси се нечий глас. — Бога ми, успяхме!
Някъде наблизо отекна още един изстрел. Стъклото на витрината зад колоната се пръсна на парчета.
— Успяхме. — Ревна друг.
Мъжете се точеха покрай него, като продължаваха да крещят и да се смеят. Маските им, кажи-речи, до една се бяха изхлузили, а някои вече и сами ги бяха свалили. Мън погледна часовника си. Още половин час, рече си той. Не, четирийсет и пет минути.
Яздейки успоредно на колоната, насреща му се зададоха трима конници и още преди да наближат ъгъла, разпозна в единия доктор Макдоналд. Беше без маска, усмихваше се, а между конските му зъби стърчеше лула.
— Здрасти! — поздрави той най-обичайно, без да вади лулата от устата си.
— Чух, че сте имали неприятности.
— Да кимна докторът, — но и аз не им останах длъжен. — Сетне навъсено изгледа Мън и продължи: — Я не го вземай толкова навътре! Когато човек се бие, изобщо не го е еня дали прикладът на пушката му е инкрустиран с бисери, или е с монограм!
— И жалко — отбеляза Мън благоразумно.
— Синко, никога досега господ бог наш не е успявал да сбере хиляда души на едно място, без помежду им да се окажат и неколцина мръсници — той се ухили и го погледна изкосо. — Та дори и за опожаряването на тютюневи складове, което пък би накарало небесния хор да надуе гайдата. Но… — той за миг се поколеба и проследи с одобрителен поглед войнството си, — ха още някой се е опитал да ми погоди същият номер и да влезе в кръчма, горко му! Кълна ти се, че когато другата сряда ударим Морганстаун, няма да е така!
— Е, тъй или иначе имахме късмет — рече Мън и добави: — Поне засега!
— Да, момчето ми, и то голям! — кимна докторът. — При това и не се разчу!
Пърси Мън съзерцаваше пламъците, които сега се издигаха право нагоре.
— Добре че вятърът утихна, та и града не опожарихме — промърмори той.
— По едно време ми се струваше, че ще се наложи да развържем момчетата от пожарната — подсмихна се докторът. — И то след като ги бяхме спипали без много-много дандании, а и самите те се бяха примирили с положението. — Той погледна часовника си и тъй като се задаваше и последната дружина, разпореди с вече по-рязък глас. Давам им най-много половин час! След петнайсет минути идва ред на мойте хора. Изтегляме се и подхващаме „Джефърсън“ от долния край. А когато вие нахлуете в северната част на града, Силс вече ще е настъпил откъм юг.
— Смятам, че всичко ще мине гладко — рече Мън.
— Май пазачите получават пари залудо! — Макдоналд дръпна юздите. — Е, хайде, довиждане — сбогува се той, после кимна на двамината си маскирани придружители и смуши коня. Тримата препуснаха на юг по „Джефърсън“ и Мън реши, че докторът отива да даде последни наставления на Силс.
Откъм север челото на колоната вече бе напреднало значително. Мъжете припяваха: Старата сива кобила…, заглушавани от време на време от изстрели. Ония, дето се влачеха на опашката, току изпразваха пушкалата си във витрините.
— Глупаци! — ядоса се Мън.
— Какво става? — полюбопитства някой.
— Тези празноглавци стрелят по витрините, а това може да ни излезе през носа!
Песента изпълни улицата:
— Тъй е — съгласи се друг, — ама да си видял прегладняло псе да не ръмжи, като му падне мръвка?
Мън не отговори.
— И тяхното е същото — продължи оня, — не че го правят със зъл умисъл, а просто се радват на мръвката.
На изток пламъците като че ли се поукротиха, но все още бяха високи. Вече не се чуваха изстрели. Затихнаха и последните откъслечни престрелки, чийто слаб пукот се разнасяше допреди малко откъм юг. Уличните лампи жужаха. По-надолу в улицата от един вход излязоха хора. Пърси Мън с изненада видя сред тях и три жени. Мъжете ги придържаха за лактите, но дали за да им помогнат, или за да им попречат да избягат, това така и не можа да разбере.