— Приятели — повтори той нерешително, — знам, че мнозина от вас идват отдалеч. Оставили сте дом и семейство и сте дошли тук отдалеч, от други околии. Мнозина са изкарали нощта на полето, защото градът е претъпкан или защото не са имали пари. Представям си ви всички. Дошли сте през прахоляка и жегата — и в този миг усети как гласът му става по-уверен, а думите сами рукват от устата му, — защото сте очаквали, че тук ще намерите нещо, което да ви помогне. — Той заобиколи масичката и се насочи към ръба на платформата, към безбрежната човешка пустош, която го притегляше сякаш против волята му, досущ като небесния безкрай, когато човек се вгледа в дълбините му. — Ала тук няма нищо, което да ви помогне. Дошли сте, за да намерите надежда. Но тук няма надежда за вас. В Бардсвил няма нищо, което да ви послужи. В сдружението надежда за вас няма!
До ушите му достигна шумът от размърдалите се по дъските зад него нозе и нечие нервно покашляне.
— Тук няма нищо — продължи той, освен това, което сте донесли със себе си от вашите домове. Няма друга надежда, освен надеждата, която носите вие самите. Няма нищо, освен една идея. И тя ще умре, ако с дългия си път не сте й донесли живот. Няма да я има, ако не й вдъхнете живот чрез своята надежда и вярност.
Не знаеше дали го слушат, но му стана ясно, че това изобщо не го интересува, защото гласът му го изпълваше и в този момент той беше верен на себе си — беше такъв, какъвто е.
— … своята надежда и вярност. Тази идея няма да ви донесе бързо облекчение. Преди него тя ще ви причини страдания и несгоди. И за тях не ще получите отплата нито сега, нито по-късно, ако не й отдадете цялата си преданост. Верността, която донесохте днес със себе си, е всичко, тя е единствената ви надежда.
Сетне им обясни какво дължи всеки един на другите.
Не говори дълго. По-късно така и не можеше да се сети какво точно беше казал, макар да помнеше пределно ясно лицето на човека с избелелия дочен комбинезон, който стоеше точно под трибуната и гледаше право в него. Но макар и забравил думите, които бе изрекъл, а несъмнено и идеите, които се бе помъчил да изрази той помнеше как словото се надигна неудържимо в гърдите му, колко застинали и ясни му се видяха далечните дъбове и колко неописуемо красиво и голо бе небето, от което светлината струеше върху околния пейзаж и многобройните лица.
Когато се обърна, за да се върне на мястото си, Мън се почувства като сомнамбул, който постепенно идва на себе си, а оглушителните възгласи сякаш го върнаха на жарката, украсена със знаменца трибуна сред приятелите му. Пред него стоеше Крисчън, стискаше му ръка, потупваше го по гърба и крещеше:
— Бога ми, Пърс, хубаво им го рече на тия копелдаци!
Сенаторът и останалите го бяха наобиколили, като Толивър му се усмихна и му протегна ръка. Малко по-нататък, пред масичката, доктор Милтън ръкомахаше към тълпата и се опитваше да каже нещо.
Скоро след това събранието бе закрито.
Когато същата вечер влезе в хотелската стая, Мън се почувства много уморен. Запали лампата и разтвори чантата си, която намери тикната под леглото. На улицата пееха. Едва ли щеше да успее да дремне, защото врявата можеше да продължи и след полунощ. Съблече се бързо, загаси лампата и легна. Поне щеше да се поотпусне.
Но в мига, когато положи глава, надигащото се почти несъзнателно през последните няколко часа отчаяние го завладя напълно. Просто съм уморен, рече си той. Опита се да възвърне обичайното си състояние на духа, като насочи вниманието си към своите утрешни задължения. Цяла заран трябваше да разпитва свидетели, за да се подготви за делото на Бънк Тривелиън. Запрехвърля имената им през ума си, опитвайки се да се сети онова, което знаеше за тях, но изведнъж му хрумна, че може и да са го подвели, че Бънк Тривелиън може да е виновен и че самият той като последен глупак прахосва усилията си по дело, за което няма да получи и цент. Хората ще му се подиграват, че е лапнал въдицата. Можеше и да не се захваща с него, съдът не му го беше възлагал. Жената на Тривелиън бе разказала в кантората му своята приказчица и той взе, че клъвна.
Сега пеенето на улицата му се стори по-силно от когато и да било. Опита се да не обръща внимание на врявата, сетне разпозна мелодията и тя се загнезди в съзнанието му. Подпяваха нещо от „Тялото на Джон Браун“. Крещяха, трополяха нагоре-надолу по улицата и непрекъснато повтаряха, че ще избесят изкупвачите на първата попаднала им киселица. Предположи, че същите тия изкупвачи, които обикновено киснеха във фоайето на хотела и в кръчмата, тази нощ ще се изпокрият. Ще си свият перките. Не че ги грозеше опасност, но щяха да се чувстват като мухльовци. Сега песента долиташе откъм южния край на улицата.