— Виж ти, Бъръс! — обади се някой. — Води ги обратно в телефонната централа.
Жените изчезнаха в някаква сграда. Централата ще трябва да е, рече си Мън, а това означава, че е време да се изтегляме. Мъжете, които придружаваха телефонистките, на свой ред се изгубиха в пресечката. Мън погледна часовника си. Има още пет минути, реши той.
Бъръс и хората му излязоха от уличката, вече на коне, и се отправиха към ъгъла. Изравнявайки се с него, оня му махна за поздрав и извика:
— Изтегляме се!
— Лека нощ — отвърна Мън.
Групичката се отдалечи и се изгуби от поглед. Скоро затихна и тропотът на копитата.
Мън се обърна на седлото. Мъжете вдигнаха покритите си с бели маски лица и го погледнаха изпод ниско спуснатите периферии на шапките.
— Е, хайде — рече той и като вдигна револвера си, стреля във въздуха.
Насреща му изскочиха Бентън Тод и мъжа на име Алън. Мън направи знак на ония, които пазеха задържаните във входа. Те се приближиха и също се метнаха на конете си. Тримата им подопечни останаха наполовина скрити в сянката. Мън побутна кобилата напред и ги огледа. Онзи, дето бе ломотил под нос, че жена му уж била болна, се гушеше най-отзад.
— Излизайте! — нареди Мън. — Можете да си вървите. — Двамата излязоха, а последният пристъпи напред някак колебливо. Върви и ти при болната си жена дето я нямаш! — подхвърли Мън.
Оня вдигна глуповатото си, нашарено от мъждивата светлина лице и прокара език по устните. Мън изведнъж почувства ненавист към него и изпита непреодолимо желание да му причини болка, да му покаже омразата си, да го стъпче. Наведе се към него от седлото и кресна:
— Хайде, да те няма! По-живо!
С все същото глупаво изражение оня отстъпи няколко крачки заднишком, сетне се обърна и си плю на петите. Другите двама вече си бяха отишли.
Мън вдигна ръка.
— Да вървим! — подвикна той и пришпори кобилата в галоп, а останалите тутакси го последваха.
На излизане от града му направи впечатление, че къщите до една тънеха в мрак. Знаеше обаче, че вътре има хора. Свити в леглата, те или се ослушваха, вперили очи в мрака, или боязливо надничаха от затъмнените прозорци.
На билото на хълма, вече извън града, се обърна. Заревото на пожарищата все така аленееше, но пламъци не се виждаха.
Около петнайсетина минути по-късно, на неколкостотин ярда от мястото, където четирима от спътниците му кривнаха в близката уличка, разотивайки се по домовете си, му се стори, че чува зад себе си тропот на коне. В първия момент изобщо не обърна внимание. Ала след малко беше вече почти убеден, че по дървеното мостче, което току-що бяха преминали, чаткат копита.
— Чувате ли нещо? — попита.
— Не, нищо — отвърна Симънс.
Все така препускайки в галоп, Мън напрегнато се ослушваше. Опита се да разграничи шумовете — единият, който вдигаха конете на собствената му дружина, и онзи, другият, ако изобщо имаше такъв. Отначало бе сигурен, че го е чул, но постепенно започна да се колебае и накрая реши, че се е заблудил. Знаеше, че последен е излязъл от града, но въпреки това изкомандва:
— Стой!
Конниците плътно се скупчиха в средата на пътя.
— Не ви ли се струва, че някой препуска след нас? — попита Мън.
— Като че ли…, ама не съм сигурен… — обади се след малко един, изхлузи се от седлото, коленичи в края на пътя и долепи ухо до земята, докато другите го наблюдаваха с любопитство. Миг по-късно скочи на крака и рече: — Да, иде нещо.
— Какво? — попита Мън.
— Коне — отвърна оня, — и то много.
Мън огледа небето. Развиделяваше се. Беше все още тъмно, но облаците изтъняваха.
— От нашите трябва да са, прибират се подхвърли някой.
— Не — поклати глава Мън, — ние сме последни.
Поне в тази посока.
— Че да ги сгащим тогава! — предложи друг. Ще се скрием ей зад онази ограда, ще ги оставим да ни задминат и ще ги ударим в гръб.
— Не! — реши Мън. — Безсмислено е да започваме бой. Продължаваме!
Той се наклони леко и кобилата тозчас се втурна напред. Встрани и зад него по чакъла загърмяха копита. Вятърът замяташе периферията на шапката му. Отляво и отдясно полетата и горите тънеха в мрак и само пътят отпреде му се белееше. Мън беше сигурен, че успеят ли да запазят преднина до кръстопътя при Ню Битъни, ще се изплъзнат от преследвачите. Знаеше, че там в гората, сред плетеницата от пътечки, имаха шанс, и то не малък, да ги заблудят. Дано само да запазят преднината. Беше им крайно необходима, защото преди кръстовището пътят никъде не извиваше, наоколо не растеше ни едно дърво, а ето че и сега, когато вдигна ръка срещу вятъра и погледна за миг небето, му се стори, че процеждащият се през облаците неясен светлик лека-полека се избистря, макар че утрото беше още далеч. До разсъмване има повече от два часа, помисли си той.