— Много ще му дойде… — потвърди някой. — И дума да няма!
Мън се отърси, сякаш се събуждаше от сън, и нареди:
— Намерете двуколка! Докарайте първата срещната, без значение чия е! И веднага тръгвайте към дома на капитана! Пътят вляво от църквата води право натам! Ние ще ви настигнем.
— Ще ни настигнете ли? — обади се някой като ехо.
— Приемам на драго сърце всеки, който пожелае да дойде с мен — рече Мън. — Но трябва да знаете, че не ви насилвам. Ще дойдат само доброволци!
— Ще ги преследваш ли?
— Не, ще ги пресрещна! — заяви той. — Можем да им пресечем пътя, преди да са се прибрали в града.
Последва мълчание, сетне някой се обади:
— Дявол го взел! Не се съгласи да ги сгащим на пътя, където беше най-удобно, а сега, когато вече е безсмислено, искаш да се биеш с тях!
— Ще тръгнат само онези, които желаят! — отсече Мън.
— Не мога да те разбера и туйто! — възкликна оня.
— И то още сега! — додаде Мън.
— Добре де, идвам! — промърмори човекът примирено.
Точно преди разсъмване Мън и още седмина лежаха зад един порутен каменен зид на по-малко от миля от града и вече държаха на мушка приближаващия се по пътя отряд. Отпуснати на седлата, ония яздеха бавно, смееха се и се занасяха помежду си. При първия залп ездачите, някъде около трийсетина, смушкаха конете и отпрашиха надолу към града, а насред пътя останаха да лежат два трупа. По-късно, когато страхът им попремина, върнаха се и прибраха телата на другарите си. Бяха ранени още трима, но не толкова сериозно, че да не могат да се държат на седлата.
Другите, дето бяха лежали заедно с него зад зида, вече си бяха отишли и Мън тръгна да догони групичката, която съпровождаше двуколката с трупа на Бентън Тод. Настигна ги на неколкостотин ярда от дома му. Оплакаха му се, че едва намерили двуколка и попитаха как е минало.
— Поотъркахме се малко — сви рамене той.
— Убити има ли? — полюбопитства Алън.
— Да — отвърна Мън разсеяно, яздейки успоредно на двуколката, загледан как голият крак, щръкнал от подпряния на седалката загърнат в одеяло вързоп, се поклаща в такт с подрусването на каручката.
Когато стигнаха портата, Мън заяви, че ще влезе пръв. Мъжете облекчено се спогледаха, но не обелиха дума. Мън дръпна въженцето на мандалото, портата зейна и той подкара изтощената си кобила по стръмнината към къщата. От най-ниските облаци над гората зад нея се процеждаше тъмнооранжева светлина.
Мън се облегна на касата на вратата и похлопа. Кобилата стоеше насред двора с разкрачени предни крака и клюмнала глава. Той я погледна и се ослуша в очакване да чуе стъпки отвътре. Дрехите тежаха на плещите му като олово.
Облечен с костюм, капитан Тод застана на прага и го изгледа.
— Бентън… — успя да промълви Мън и понечи да продължи: — Бентън е…
— Той не живее тук — рече капитанът. — От няколко седмици вече не живее тук и не мога да ви кажа къде е…
Погледът му се плъзна покрай Мън. После бавно обърна очи към лицето му, взря се в него и едва забележимо поклати глава. Мън с усилие се извърна и видя приближаващата двуколка и съпровождащите я конници. Те рязко се открояваха в светлината на зараждащия се ден, която бързо обгръщаше пасищата и нивята и възвръщаше познатия облик на всичко наоколо.
Глава дванайсета
Войската дойде със специален влак, който пристигна на гарата в Бардсвил късно следобед. Цели два часа преди това тълпата се трупаше, изпълваше чакалните или се шляеше по пероните. Макар да бе краят на януари, времето бе необикновено меко и мнозина бяха без връхна дреха. Онези, които все пак се бяха навлекли, ходеха разкопчани или замятаха пешове, напъхали ръце в джобовете на панталоните си. Слънцето приличаше, релсите лъщяха като изтъркано до блясък сребро и се отразяваха в крилете на белите гълъби, които кръжаха насам-натам из чистото синьо небе или кацаха по чакъла край перона и кълвяха с достолепно благоволение подхвърлените им пуканки. Когато играещите край линията деца притичваха току до тях, те се правеха, че не ги забелязват и не отлитаха, а само равнодушно поглеждаха натрапниците.
Първо забеляза приближаващия влак едно дете — шест-седемгодишно момченце. То застана между релсите с изопната на север ръка и се разкрещя: „Войниците! Войниците! Войниците!“; а една жена го дръпна на перона и му обърса два шамара. Беше бледа, съсухрена и бедно облечена женица. Когато синът й престана да крещи и вече само подсмърчаше, тя погледна към най-близкостоящите и се заоправдава: „Щукне ли му нещо, не мирясва скоро. Сякаш колкото повече…“, ала не се доизказа, защото никой не я слушаше. Всички напрягаха очи, за да видят влака. Другите деца се бяха скупчили досами линията и също се взираха на север, където облачето черен пушек, появило се на завоя, сякаш изобщо не помръдваше, и когато най-сетне се разнесе все още далечната свирка на влака, неохотно се шмугнаха сред посрещаните на перона.