— Че ти нямаш пост, бе! — провикна се някой.
Хорското море се люшна. По дъските и по чакъла застъргаха и затропаха крака. Господи, помисли си Мън, та това не е той, това е съвсем друг човек. Тълпата неспокойно бучеше. А и аз не съм същият, прозря изведнъж, ставайки глух и сляп за всичко наоколо.
Тази мисъл го прониза и Мън застина сякаш на ръба на бездънна пропаст, която го примамваше и дърпаше към дълбините си все по-силно и по-силно. Постепенно и почти със сетно усилие на волята успя да се отърси от нейната магия. Застави се отново да погледне към онова, което го заобикаляше, към гърба на мъжа пред него, към мрачно усмихнатото и пламнало лице с мощни челюсти на Крисчън, както и да се заслуша пак в мазния и подмилкващ се глас на Толивър, пропит с лъжа, безнадеждност и страх. Да, всичко това се излъчваше от гласа, от бледото лице, от увисналите рамене и нервните жестове.
Тълпата отново се люшна, а гласът продължаваше да се вие и суче. Тълпата отново се люшна, а на изгърбения над нея човек, който задъхано и смутено я увещаваше, тя вероятно бе заприличала на откоса край някоя стръмна пътечка, който обикновено изглежда твърд и сигурен, но под колебливия крак се размърдва коварно и потръпва досущ като кожата на заспал звяр, готов всеки миг да се събуди и да те връхлети. Дали звяр или свлачище, в тълпата се крият и двете, помисли си Мън.
— … казвам ви го, приятели — продължаваше сенаторът, — защото наистина ви чувствам близки и за мен няма по-голяма чест да уверя вас, които сега стоите пред мен, че сте ми приятели…
Та той няма приятели, каза си Мън, не са му приятели дори и ония, дето го купиха и телом, и духом! Сега огромната къща пустееше. Изчезнали бяха хората от Луивил и Вашингтон. Навъртаха се единствено неколцина подлизурковци, мазници и блюдолизци, които за едно питие или евтина пура бяха готови да му поддакват до безкрай.
— … на този свят няма нищо по-хубаво от приятелството, от приятелството и от верността, от верността към приятелите, от верността към идеалите. Когато си отида от него — надявам се обаче Всевишният да ме дари с още някоя и друга година служба в името на хората от моя район, — отворете сърцето ми и както е казал поетът, в него ще намерите издълбани…
Мръсник, помисли си Мън. Жалък мръсник!
И още същата нощ след пристигането на войската в Бардсвил двата склада във Френч Спрингс бяха взривени и изгоряха до основи. Хвръкна във въздуха и старият покрит дървен мост над реката. Някои разправяха, че бил миниран, тъй че да избухне на другия ден, когато се предвиждаше да пристигне войската, и че експлозията била предизвикана съвсем случайно. Твърдяха също, че така божието провидение спасило живота на всички тези войничета, мнозина от които били на ученическа възраст и стига да не ги закачаш, по-добрички от тях нямало.
Но мостът не беше миниран предварително. Вдигнаха го във въздуха две връзки от по пет шашки динамит, всяка прикрепена в основата на централната подпорна греда. При взрива тя рухна и се прекатури, а каменната основа се превърна в купчина трошляк, около която водата приспивно заклокочи, след като и последният отзвук от експлозията затихна нейде между високите брегове. Килналият се на една страна гредоред пламна. Гореше бавно, и то само онази част, която се подаваше над водата досущ като изоставена и негодна вече за плаване галера. Докато бомбаджиите се суетяха в лодката и нагласяха динамита в основата на подпорната греда, доктор Макдоналд стоеше на коня си в гъстия шубрак, опасващ стръмните брегове, и поглеждаше ту към люшкащата се черна маса на водата, ту към източената и солидна, неясна грамада на моста, извита през нея и губеща се в мрака на отсрещния бряг. По някое време замислено промълви:
— Никак няма да е трудно и това да се направи.
— Кое? — полюбопитства някой.
— Да го взривим, когато минават по него — отговори все така умислено Макдоналд. — Не, никак няма да е трудно!
Всички мълчаха.
— Не че го предлагам — добави докторът и в мрака проехтя рязък смях. — Просто размишлявам на глас.
Да, а и мястото е много подходящо за засада, реши Мън, докато оглеждаше коритото на реката. Просто само̀ те навежда на тази мисъл.
Откъм намиращото се на близо половин миля селце долетя грохотът на експлозията. Бомбаджиите вече бяха излезли на брега. Доктор Макдоналд и останалите пришпориха конете. Въздухът се изпълни с трясък и стържене, мостът се изви нагоре и се сгромоляса, а само минута след това пламна и гредоредът. Докато препускаха в галоп обратно по пътя, пламъците зад гърба им вече се извиваха до небето. Същата нощ изгоря до основи и „Монклер“, домът на сенатора Толивър. Така и не се разбра кой го беше подпалил. На заранта доктор Макдоналд чу новината по телефона и остана като гръмнат. Положи бавно слушалката и когато се обърна, лицето му се бе удължило и посиняло от гняв, а натежалите на жилестите му китки пръсти току се свиваха и разпускаха.