„Монклер“ беше първата опожарена жилищна сграда. А домът на Мън — втората. Въпреки заплашителните писма, които той, Мърдок и Силс бяха получили, Пърси Мън не го очакваше. Бе предположил, че и други са получили подобни писма, но просто бяха премълчали. Та нали и той самият думица не беше продумал за това? По-малко от седмица преди нощта на събранието в училището на професор Бол, когато Макдоналд прочете на глас писмото до Мърдок, Мън също получи подобно писмо. Съветваха го идната година да не наема за ратаи негри. Седнал на бюрото в кантората си, той се взираше в неясните криволици. Очевидно амбалажна, хартията бе оръфана и мърлява, а написаното едва се четеше, сякаш някой дълго време бе носил писмото в джоба си. Печатът върху марката показваше, че е пуснато в Морганстаун. Мън се помъчи да си представи поне за миг човека, който го беше написал, опита се да види как хваща жалкия остатък от евтин молив и как се навежда под газената лампа над кухненската маса с изкривено от непривичното усилие лице, ала тъй и не успя. Сигурен беше, че лицето му е най-обикновено, досущ като всички, които можеше да срещне на улицата в неделния следобед: продълговато, скулесто и мораво-кафеникаво като лицата на ония, които бе виждал да се блещят насреща му на организационните събрания при основаването на сдружението. Във въображението му то бе като всички, ала в действителност едва ли беше така, защото несъмнено се отличаваше от останалите: неповторимо, нагло, живеещо свой живот, със свое коварство, своя надежда, огорчения, стремежи и омраза. Бавно накъса писмото на парченца и ги пусна в кошчето до бюрото си.
Третото и последно писмо намери в пощенската кутия на фермата. В него пишеше: Дважди вече тъ придупреждаваме да натириш печките от чифлика си и да наемеш бели, ама ти си праиш углушки. Пръждоса оня бял, дето Граймс му викъха, а на негуву мясту докара черен. Даваме ти три дена да прогониш черните копилета. Мън едва успя да го разчете на слабата светлина. Погледна към дългата алея през ливадата, водеща към горичката, сред която се издигаше домът му. С изключение на чернеещите се бухнали кедри дърветата се бяха вече оголили и покривът се мержелееше над тях.
Пет нощи спа със заредена пушка до главата си. Отначало реши да вземе при себе си някой от ратаите, които работеха отдавна при него и на които можеше да разчита, но се отказа. Мина му през ум, че това не ги засяга, че едва ли някой щеше да се занимава с него и че писмата са просто една празна заплаха. Но въпреки това всяка нощ вкарваше в къщата някое от кучетата и го оставяше да се разхожда свободно из преддверието и задното антре, а така също и в кухнята, защото опиташе ли се някой да запали дома му, вероятно щеше да започне от верандата — единствената дървения на открито. А кучето несъмнено щеше да надуши всеки натрапник, дори и да убиеха събратята му навън, преди да са успели да лавнат.
Тези пет нощи Мън се събуждаше с усещането, че го е стреснал шум. Грабваше пушката, промъкваше се до прозореца и дълго се взираше през нашарения от сенките на дърветата двор към голата мера. Ала не виждаше и не чуваше нищо, по-точно нищо освен онези звуци, които бяха дотолкова неделими от нощта, че всъщност не значеха нищо. Тогава се връщаше, просваше се на голямото легло и се опитваше да заспи. Но независимо колко бе уморен, сънят не идваше веднага. В главата му нахлуваха спомени, лица и отминали случки, които макар и нежелани, стръвно и някак радостно обсебваха съзнанието му, алчни и слепи като тълпа, проникнала най-сетне в залостена къща. Струваше му се, че всички те живеят някакъв свой живот, удължавайки го чрез непрекъснати комбинации, съчетания и нови измерения. Продължаваха да прииждат като обезумяла морска вълна, която се надига, оттегля се, връхлита, разбива се и отново се слива ведно, докато той спеше или всекидневните му занимания го откъсваха от тях. Замисляше се и за Мей. Другаде рядко се сещаше за нея, но тук, в тази стая, образът й често го навестяваше. Сега тя беше много повече нейна, отколкото негова, защото се бе откъснал от нея и с изключение на миговете, когато миналото нахлуваше и заличаваше настоящето, се чувстваше между стените й напълно чужд. Веднъж, поради някаква измамлива игра на светлината или на въображението, му се стори, че я вижда заспала. Колко дребничка бе, когато спеше и живецът й се стаяваше нейде дълбоко; малка и сгушена като дете, с разпиляна по възглавницата руса коса.