Шестата и седмата нощ след получаването на предупреждението остана в града и преспа в хотела, защото съдът заседаваше, а на него му предстоеше дело. И двата пъти, събудеше ли се, веднага звънеше в чифлика, но оттам го уверяваха, че всичко е наред. Започна да му се струва, че ако ония наистина имаха намерение да изпълнят заканата си, вече трябваше да са го сторили. Осмата нощ прекара у Крисчънови и точно тогава домът му бе опожарен.
Настойчивият звън на телефона прогони леката му дрямка. Докато се опитваше да разбере чии позивни нарежда телефонният звън, Лусил Крисчън ненадейно отпусна глава на рамото му и прошепна:
— Два дълги и три къси, това е нашият сигнал.
После седна в леглото.
— Какво ли се е случило? — учуди се Мън.
— Тихо! — смъмри го тя. — Татко вече е станал.
Неподвижни, двамата се вслушаха в долитащите от съседната стая шумове — рязкото простъргване на стол по пода, сетне стъпки и изскърцването на врата.
Впила пръсти в рамото му така, че ноктите й се забиваха в плътта, Лусил прошепна:
— Ще опитам да се добера до стаята си.
— Изчакай поне докато слезе — възпря я той.
— Телефонът е долу, точно пред стълбите, и ако е застанал с лице насам, ще ме види.
Тя стана, нахлузи кимоното и бързо пристегна широкия пояс.
— Чувам го, говори — промълви тя и пристъпи към вратата.
Мън също стана.
В същия миг се разнесоха тежките стъпки на Крисчън, който бързаше нагоре по стълбите и подвикваше:
— Пърс, Пърс!
Лусил застина насред стаята, сетне кимна към вратата и изсъска:
— Спри го! Не мога да изляза!
И като се втурна към ъгъла между вратата и прозореца, се залепи до стената в най-тъмната сянка. Докато приближаваше вратата, Мън мерна лицето й — пребледняло като платно, но не успя да различи изражението му.
— Пърс! Пърс! — извика Крисчън и заблъска по вратата.
Мън отвори.
— На телефона! — избоботи оня. — Обади се, казват, че къщата ти…
Мън го хвана за ръката и го издърпа в коридора.
— Добре! — едва успя да каже той и се втурна към телефона.
Загледан подире му, Крисчън остана на площадката, а Мън, без да откъсва на свой ред очи от него, грабна слушалката и произнесе:
— Да?
Обаждаше се един от негрите. Говореше задъхано, като че ли беше тичал и едва намираше думи от вълнение, но все пак успя да каже, че му подпалили къщата и че била вече почти изгоряла. Самият той дотърчал презглава до дома на мистър Гудуд, за да му се обади. А къщата била, кажи-речи, отишла!
Мън буквално връхлетя в стаята, грабна дрехите и ботушите си и хукна, за да пресрещне Крисчън точно на вратата. С крайчеца на окото забеляза, че Лусил продължава да се притиска до стената. Облече се на прага, препречвайки по този начин пътя на Крисчън, който се видя принуден да го изчака в коридора.
— Къщата ми гори! — извика Мън.
— Кой беше? — попита Крисчън.
— Опитаха се да ме заставят да прогоня негрите, дето работят при мен — обясни той. — Аз обаче не ги послушах и ето че ми запалиха къщата.
— Да дойда ли с теб?
— Не — отвърна Мън. — Нито ти, нито аз можем да направим нещо! Но — и той за миг вдигна очи от връзките на обущата си — само да разбера кой го е направил и тогава… — Гласът му заглъхна. Най-сетне се справи с връзките на обущата си.
— То аз да разбера, че да видиш какво става!
Крисчън го съпроводи до средата на стълбището.
— Нали ще заключиш след мен? — попита високо Мън.
Това щеше да даде възможност на Лусил да се прибере в стаята си.
— Не — завъртя глава Крисчън, — няма нужда.
Докато препускаше, Мън се проклинаше, задето сглупи и не прие предложението на Крисчън да го придружи. Така и за Лусил щеше да е по-лесно. Но знае ли човек? Представи си, че баща й решеше да отиде в стаята й, за да я предупреди, че излиза! Тогава се сети, че би могъл да го помоли да му оседлае кобилата. Това би свършило работа! От друга страна обаче Крисчън сега сигурно щеше пак да си легне и всичко щеше да е наред.