Зад тях се отвори врата. Мън се обърна. Беше излязла Корделия Макдоналд.
— Ако все още не сте умрели от глад, след няколко минути закуската ще е готова — рече тя.
— Умрели? — повтори докторът и радостно се усмихна, докато я гледаше. — Точно това е думата — умрели сме!
Тя се приближи, застана до мъжа си и положи нежно ръка върху лакътя му.
Мън наблюдаваше лицето на Корделия, вперила поглед в своя съпруг, който я беше прегърнал през рамо и се усмихваше самоуверено и доволно. Изненада се: беше жена, която той познаваше твърде бегло и почти не забелязваше, жена, която винаги му се бе струвала доста простовата — а ето че сега този поглед го прободе като нож и го застави рязко да извърне очи.
Винаги, когато я срещнеше по бардсвилските улици, си мислеше, че е най-обикновена женица или поне, че не е нищо особено. Било сама или с някоя от сестрите си, Корделия не бе от хората, които човек забелязва. Тя и сестрите й — а в своите черни или сиви рокли, закопчани догоре с дълга строга върволица малки копчета, те до една си приличаха — се движеха тъй незабележимо по улицата, заболи очи в паважа или нейде пред себе си, че само от време на време някой се сещаше да подхвърли: „Ей ги щерките на Бол, на стария професор Бол.“ Или пък: „Сума книги е прочел тоя, ти мене слушай! Изял е от кора до кора и Светото писание, и древните езици, че и Шекспир, абе каквото ти наум дойде! А Шекспир наизуст го знае. И дъщерите си е кръстил с имена от пиесите му.“
— Да, така е — беше се обърнал професорът към Мън след закуска в оня ден, когато за първи път ги беше посетил, — кръстил съм ги с имена на героини от Шекспировите пиеси. И петте — Порция, Виола, Корделия, Пердита и Изабела. Все имена благородни, с които една жена може само да се гордее. Точно това и казах на съпругата си, когато ни се роди първата. За една жена няма по-благородно име от Порция! А тя искаше да я кръсти Мери Лий, на майка си. Аз обаче изтъкнах всички преимущества, които би имало едно момиче с име Порция. То е нещо, което поражда възвишени стремежи и донейде подпомага израстването на добрия християнин. Тя рече, че и майка й била християнка, но човек не може да очаква от една творяща в малка околия и при това несъвършена природа да се мери с безсмъртния бард. Съгласи се, че не била обмисляла въпроса откъм тази му страна и така кръстихме бебето Порция. И досега не сме съжалявали. А и на всички, които се появиха след нея, дадохме все такива благородни имена. Най-малката пък, Изабела, вече почти бяхме решили да я кръстим Дездемона, когато в последния момент се отказахме. Дездемона е безспорно чудесно име, а и мнозина са били кръщавани с какви ли не други, далеч по-неблагозвучни имена. Ние обаче се отказахме от него. Придума ме жена ми. Лежеше в леглото — тя всъщност тъй и не се възстанови след раждането на последната ни дъщеря и животът бавно гаснеше в нея, докато господ не реши най-сетне да си я прибере. Та лежеше си тя в леглото, а аз взех книгата и по-напред й прочетох написаното от Шекспир, та сетне заедно да решим. Тогава тя ми обърна внимание на нещо, което ме накара да се подчиня на нейната проницателност. А не пишело ли в книгата — тъй рече, че мъжът, с когото Дездемона забягнала, бил чернокож? Да, отвърнах, може и така да се каже, ала е бил джентълмен с чудесен характер, макар и склонен към прибързани действия, и при това е повече за окайване, отколкото за порицание. А тя ме попита смятам ли, че е редно да кръщаваме бебето с името на жена, която е била свързана с цветнокож, макар и не точно негър? И аз се съгласих с нея. Рекох, че несъмнено трябва да щадим и най-болезнената чувствителност. Тогава кръстихме новороденото Изабела.
Когато хората виждаха на улицата сестрите Бол, казваха, че можеш да ги различиш само ако ги погледнеш отблизо. Но те са различни, реши за себе си Мън, даже много различни, въпреки измамната прилика и еднаквата походка. Порция, най-възрастната, беше вече вдовица. Освен присъщите на сестрите пасивност и строгост, у нея прозираше и някаква тъга, но тъга, подчинена на волята, белязала я със строги бръчки около устата. А в моменти, когато мислеше, че никой не я гледа, към тъгата се прибавяше и едва забележимо, но лъчезарно-трепетно очакване. Тя бе най-обикновената от всички. Доктор Макдоналд довери на Мън, че от време на време твърдяла, щото в края на житейския й път всичко щяло да засияе в светлина. В същото време Порция въртеше къщата и наставляваше сестрите си. На кръста й висеше връзка тежки ключове за шкафовете, килерите с провизии и сушилните и от петте най-често оставаше задълго насаме с баща си. Виола, която беше бездетна, четеше изключително много и пишеше дълги-предълги писма. Мъжът й работеше на фермата, а самата тя преподаваше в най-долните класове на училището. Всяка от сестрите бе особена посвоему, но за Мън най-странна беше Корделия.