Понякога се питаше как човек като доктор Макдоналд се е решил да се ожени за такава жена. Двамата като че ли бяха изтъкани от противоположности. Човек би очаквал жената на доктора да е млада, хубава и духовита, с много тъмна или пък до бяло руса коса, но непременно красавица, надарена с тънко чувство за хумор. Жестът, с който Макдоналд захапваше пурата или пък тикваше лулата между зъбите си, начинът, по който яздеше, замахът и усмивката му, насладата, с която изживяваше всичко, навеждаше хората на мисълта, че жена му трябва да е нещо много по-различно от човек като Корделия. А и не беше много млада, някъде около трийсетте може би. Когато Макдоналд се оженил за нея, тя вече клоняла към старомоминството, изцяло погълната от домашните грижи, наблюдавайки отстрани как младите мъже се точат на сгледи при сестрите й Пердита и Изабела, като в църквата сядала винаги до баща си и Порция, а не при Виола и съпруга й или пък при Пердита и Изабела, които се кипрели до обожателите си. Била мълчалива и сериозна като сестрите си и на пръв поглед изглеждала най-обикновена в черните си, грижливо закопчани догоре с враждебни копченца рокли, с вечно наведени очи и скръстени в скута ръце. Но докторът, който неизменно я изпивал с поглед, колкото и далеч да седнела от него, все пак се оженил за нея и Мън най-сетне започна да проумява защо. Тя бе точно онова, което в онези му ранни тайнствени години в Мисисипи, Луизиана и Мексико, за които споменаваше единствено, когато разказваше някоя несвързана, смешна история, докторът не беше имал и с което сега неочаквано лесно и някак самонадеяно се беше сдобил. Достойнствата й, нейната сериозност, разсъдливост, сдържаност и скромно сведен поглед бяха онова, което най-много го предизвикваше, но в крайна сметка и задължаваше. Тя приличаше на някоя дребна, маносана и корава ябълка, която в разгара на сезона човек отминава едва ли не с пренебрежение, но късно зиме, когато нейните сладки и лъскави посестрими станат прекалено кашкави и блудкави, ненадейно събужда апетита, сякаш в мрака на килера е успяла да съхрани и дори насити още повече медената благост на последните слънчеви лъчи.
Доктор Макдоналд се беше оженил за нея и бракът им, който отначало изглеждаше на Мън някак нелеп, постепенно започна да му се струва съвсем естествен и разбираем. Когато докторът говореше, очите му диреха непрестанно или Корделия, или вратата, през която тя беше излязла. Понякога, макар и твърде рядко, както в онази сутрин на верандата преди закуска, необщителността и излъчващият се от нея хлад изведнъж се стопяваха за миг, равняващ се на мимолетен поглед и тя излагаше на показ таящата се в нея топлина, съвършенство и сила. Когато я видеше такава, Мън се чувстваше все едно зашлевен, както и онази заран на верандата, и извръщаше очи. Невероятното въздействие и силата, с която го пронизваше нейният поглед, се дължаха не на някакъв болезнен спомен за невъзвратима загуба, а на мъката по нещо, което никога не беше притежавал. Чувстваше се измамен, безсилен и изгаряше от завист към другия мъж, който очевидно бе получил всичко това толкова лесно.
Но въпреки че отначало избягваше този поглед, Мън бързо свикна сам да го търси и да дебне Корделия в очакване. Озаряваше очите й рядко, за мигновение само, но той знаеше, че рано или късно отново ще се появи. При всеки удобен случай навестяваше Болови. Нямаше почти никаква работа из фермата, а и след опожаряването на дома можеше да спи единствено в плевнята, където бе пренесъл една кушетка и стар умивалник. А и вече нямаше желание да се захваща с каквото и да било. Отблъскваха го не толкова ветровитата открита плевня, твърдата постеля или гледката на разрушените, почернели тухлени зидове. Самото поле, което сякаш се отдръпваше от него, провлачените гласове на негрите, уведомяващи го за разсадите, добитъка и оградата, и мълчанието им му действаха като укор. Когато беше там, изпитваше усещането, че животът му е безцелен, а всяко усилие — напразно. Все по-често започна да му минава през ум, че ако земята възвърне цената си, може и да продаде чифлика. Ще продаде всичко и ще се махне! Ала не и преди да види какъв ще бъде краят на цялата тази работа.
Сега ходеше у Болови така, както навремето у Крисчънови. Но разлика имаше. У Крисчънови като че ли се бе сраснал с тамошния живот, с едва доловимите нощни шумове, с глухия лай на кучетата, с проскърцването на гредите и смътно очертаващата се бяла врата, която се отваряше и в рамката й с пръст на устните заставаше шепнещата Лусил Крисчън. Това бе живот, независим от останалия свят, объркан, безумен, трескав и безпътен, но истински и само негов. У Болови обаче като че ли не живееше, а просто трезво и с разбиране наблюдаваше живота на околните.