Животът у Крисчънови си беше отишъл безвъзвратно. Знаеше го със сигурност. От момента, в който онази сутрин след пожара чу гласа на Лусил по телефона, много добре съзнаваше, че той е свършил, макар и да не искаше да го признае. Няколко дни след като Крисчън получи удар, отиде да я навести. Вечеряха мълчаливо в трапезарията, докато лампата на масата помежду им пръскаше оскъдна светлина, а големите им властни черни сенки пълзяха по стените. На няколко пъти, като че ли случайно, погледите им се срещнаха — мимолетни и празни. Останаха да седят на масата все така мълчаливо и след като готвачката изнесе чиниите и дрънченето в килера и кухнята затихна. Накрая, докато очите му шареха по покривката, а сетне и по изпъстрената със сенки стена зад нея, той я помоли да се омъжи за него. Когато пожелае.
— О, Пърс, Пърс! Защо трябва да говориш за това, след като вече няма никакво значение? — извика тя.
— Има! — настоя той, срещнал най-сетне погледа й.
— Не, няма!
— Човек трябва да живее заради нещо — продължи той, втренчил поглед през кръга светлина в това почти непознато лице, тъй както човек се взира в далечина. — Нещо, към което вечно да се стреми. Посока някаква…
— В момента още нищо не знаем — поклати глава тя. — Нищо не можем да сторим. Нищо!
В последвалата тишина, защото той не й отговори, при все че продължаваше да се взира в лицето отвъд локвата светлина, тя прошепна с тих и някак далечен глас:
— Нищо не чувствам. Нищичко!
Остана у тях и я чака да дойде при него. Взираше се във вратата, надявайки се мандалото тихо да се вдигне, но то не помръдна. Стоя дълго, опрял чело в гладката студена повърхност на боядисаните дъски, терзан от яростно и отчаяно желание. И точно тогава до ушите му долетя някакъв повтарящ се, едва доловим звук, нечий мъчителен и дрезгав хрип. Стори му се, че идва иззад стената вдясно. И изведнъж разбра: дишаше Крисчън!
В края на следващата седмица отново отиде у тях и през нощта Лусил дойде в стаята му. Застана на вратата както по-рано, затвори я и пак както по-рано сложи пръст на устните си. Този жест, който при сегашните обстоятелства беше напълно излишен и му се стори като подигравка, го убеди много по-красноречиво от думите й колко е празна тя и колко произволни, машинални и безсмислени са постъпките й. Въпреки откритието си почувства я такава, каквато беше и преди. Ала само за миг. Лежеше в обятията му и се преструваше, че трепери от студ. Сякаш предишното й закачливо зъзнене, когато с тракащи зъби мълвеше: „Стопли ми краката, че заради теб ще хвана пневмония!“, се бе оказало глупава и зловеща пародия на сегашното, вече неподправено.
Опита се да я успокои. Увери я, че я обича и винаги ще я обича. Накрая тя му се отдаде.
— Опитах, Пърс! Опитах, но няма смисъл! — промълви Лусил след това.
Той не отговори.
— Не можем да останем заедно. Поне не за дълго време, а може би и никога вече!
— Обичам те — прошепна той и си помисли: Любов ли? Думата изтропа в съзнанието му като грахово зърно в изсъхнала шушулка.
— Не ти, аз съм си виновна, че съм такава!
— Обичам те.
— Не можем да бъдем заедно. Ужасно е, сили нямам вече! — изохка тя.
— Тъй да бъде — отвърна Мън. И изведнъж се възненавидя заради безсмисленото театро: заради тази зловеща и срамна пантомима, която нямаше нищо общо нито с предишния, нито със сегашния му живот, откъсната от времето и лишена от какъвто и да било смисъл, та дори и от сляпото, лъжовно усещане за удоволствие. Или се беше заразил от празнотата й, или тя му беше разкрила празнота у самия него. Беше я вдигнала пред лицето му като огледало и в него той бе зърнал собственото си пустодушие. — Добре — повтори той. — Тъй да бъде.
На сутринта Лусил не се появи на закуска. Той хапна надве-натри, отиде в конюшнята, оседла кобилата и я пришпори.
След три дни получи отговор на писмото си до Меи. Ала отговорът не беше от нея, а от мис Бърнам, и гласеше следното:
Пърси Мън,
Получих писмото ви от 4-и т. м. Племенницата ми не смята да ви дава развод. И двете не виждаме смисъл в разводите, тъй че тя няма никакво намерение да удовлетвори желанието ви. Мога да ви уверя, че и сам вие няма да получите такова разрешение, защото нямате никакви основания за това. Отецът наш, който е на небето, знае, че на този свят не е имало по-чисто, по-добро и смирено създание от нея, а вий, при все че нямаше от какво да се оплаквате, вий я прогонихте от дома си като да бе куче. А и трябва да ви кажа, че племенницата ми очаква дете. Всяка вечер падам на колене и се моля на Всевишния това неродено още същество никога да не узнае що за долна твар е баща му! Ще посветя целия си живот на възпитанието му, тъй както го бях посветила на моята племенница, и благодаря Богу, че в неговите вени ще тече и кръв от кръвта на генерал Сам Бърнам, защото, Както се казва, от всяка върба свирка не става. Мога да ви обещая, Пърси Мън, че доколкото зависи от мен, няма нито думица да размените с него, нито пък да го видите, поне докато аз съм жива! И нека Бог да ми е на помощ!