Започваше да изпитва все по-голямо отвращение от хотелската стая. Лягаше, затваряше очи, но сънят не идваше. Сякаш стените, таванът и подът го смазваха вътре, в самия него, превръщайки собствената му същност в единствена истина, тъй както само мракът е реален, затвориш ли очи. Мисълта за съседните стаи и за хората в тях, били те заспали или будни, просто потвърждаваше собствената му самота и самотата на околните. Износеният от чужди нозе килим, мръсният леген, в който се бяха потапяли и други ръце, леглото, което бе скърцало и хлътвало под тежестта на други тела, всичко това, а и ред други неща, като студеното, неумолимо, мътно огледало например, го отделяха от останалите и го оставяха залостен в себе си. Понякога се надигаше от леглото и отиваше до прозореца, за да погледне към улицата, както бе сторил и онази нощ, след първото събрание, и проследяваше с поглед някой окъснял минувач, отдалечаващ се под бледите улични лампи. Веднъж или дваж му се прииска да се облече, да се втурне след този непознат и да закрачи редом с него в неговата посока. Защото оня несъмнено имаше някаква цел.
Макар стаята да му беше втръснала до погнуса, делата му често налагаха да преспива в града, а нямаше къде другаде да отседне. Свикна да си взема и бутилка уиски. Струваше му се, че му помага да заспи.
Но у Болови беше по-различно. Въпреки че му беше чужд, спокойният им живот внасяше някакво равновесие и у него. При все че издебнатият, дългоочакван и тъй рядък поглед на Корделия, с който тя даряваше мъжа си, му действаше като удар с нож в гърба и макар дълбокото удовлетворение, изписващо се винаги върху лицето на Порция след бащината й молитва, да го жегваше с неизвестната си нему тайна, всичко това, наред с професора, четящ „Господ е моя сила и моя слава“, а и самият доктор Макдоналд, го крепеше.
След пристигането си в Бардсвил войниците се разположиха на лагер в малкия парк срещу гарата и Мън ден след ден ги виждаше. Срещаше ги и вечер, когато обикаляха околните пътища, поклащайки се мълчаливо в седлата си. Пазеха града, а хората им бяха благодарни и се стичаха да ги гледат, било когато правеха обхода си, било докато се излежаваха на тревата в моменти на отдих. Войниците се навъртаха най-често край дрогериите, игралните салони и кръчмите и леко пийнали, се шегуваха помежду си. Някои от зяпачите се присламчваха към тях и също вземаха участие в шегите им. Малцина бяха онези, които ги наблюдаваха дръзко и мълчаливо. Привечер човек можеше да ги види и на разходка, повели със себе си някое момиче. Командирите им ходеха на вечеря в големите тухлени къщи, където живееха управителите на складовете и най-преуспелите посредници, сред които бяха собственикът на Търговската банка Гей, кметът Алтън и съдията Хауи. Градът прие войниците и те се приобщиха към неговия живот почти без да променят обичайния му ход. Пазеха града. Спасяваха го. Конните патрули обикаляха нагоре-надолу, или пък се спираха нейде край пътя. Денем работниците разчистваха пепелищата и копаеха основи. За новите складове.
В слънчевите следобеди хората се спираха на отсрещната страна на тротоара край пожарището, облягаха се на предпазния парапет и зяпаха облечените в работни комбинезони работници със сухи, керемидени, постали, загрубели лица и дълги мустаци. От време на време там се спираше и някой конник с ботуши и черен сюртук, погледът му се плъзваше по купищата тухли и смет, по суетящите се строители и войниците, сетне подръпваше юздите и бавно се отдалечаваше. Ала другите, било сами или на групички, продължаваха да стоят облегнати на парапета и да зяпат. Случваше се някой и да подвикне на часовия: „Ей, войниче, какво дириш тук?“. Или: „Войниче, я вземи и се върни при майка си, че може и да те загуби!“. „Я се пръждосвайте! Спирането тук е забранено!“ — крясваше оня, речеше ли някой от зяпачите да се промъкне под парапета.