И намусени, хората постепенно се разотиваха.
Мън виждаше войниците и в лагера им. Понякога, когато му се наложеше да отиде до гарата, поспираше и ги наблюдаваше как се суетят из малкия парк. Веднъж, докато ги гледаше, се сети как много отдавна, когато беше на десетина-дванайсет години, бивакуваше с момчетата. Едното от тях. Бил Крисчън — и той се сети за момиченцето, тогава още бебе, което отначало не бе успял да си спомни — Лусил Крисчън, същата Лусил Крисчън, която с пръст на устните му беше прошепвала в мрака: „Тихо! Тихо!“, и която сега беше там, в онази къща, където от другата стая се разнасяха хрипове, — та малкият Бил Крисчън имаше палатка и всички спяха в нея. Отсреща в парка войниците се смееха и бъбреха между своите палатки.
Случваше се да ги срещне и по улиците и тогава, опитвайки се сякаш да изтръгне някаква тайна, с любопитство се вглеждаше в лицата им така, както се бе вглеждал в лицата на онези, които идваха в кантората му с тревогите си, както се бе вглеждал и в лицето на жената на Бънк Тривелиън, когато за първи път дойде при него. Вглеждаше се, ала те нищо не му говореха. Един ден срещна на улицата лейтенантчето, което командваше конния патрул онази нощ, когато изгоря домът му. То също го позна и дружески му кимна. Веднъж му се случи да мине и по „Фрънт Стрийт“, където доскоро се издигаха складовете. Видя обгорените руини, работниците, часовите и хората, които висяха по парапетите. В нощта на нападението, когато екна първият взрив и изпълненият, натежал от грохота въздух се люшна във вихър, той бе изпитал облекчение и сигурност. Но само тогава… Сега, на светлината на ясния подиробед, наблюдаваше размахващите кирки работници и равнодушната охрана.
— Складовете още нищо не означават! — изсмя се доктор Макдоналд. — Да не би случайно ние да нямаме нужда от тях!? Нима не искаме тютюнът ни да се купува. Важно е какво има вътре! — Тук той направи кратка пауза и добави: — И колко плащат за него! Не разбирам защо толкова сте се разтревожили за тия складове. Всъщност разбирам — защото сте слепи като прилепи!
— Не аз, другите се тревожат! — възрази Мън. — И то е повече от очевидно.
— Сега най-важното е да не напуснат не само едното, но и другото сдружение! Организирайте срещи, събирайте ги, ангажирайте ги с нещо, накарайте ги да мислят за него, помогнете им! Да, сега по-важно от това няма. Постарайте се…
— Вече не разполагаме с никакви средства, за да им отпуснем заем — прекъсна го Мън мрачно. — Все още нямаме цени, покрай войската компаниите са се надули, а на хората пари им трябват!
— Пари! — повтори докторът. — Разбира се! Но само толкова, колкото да не умрат от глад! Не повече! В момента сме затруднени, а колкото и невероятно да ти се струва, когато човек е затруднен, се задоволява и с малко. Веднъж изкарах цели шест седмици с шепа пърлено жито на ден, като от време на време се облажавах с някой див заек или кокошка, стига да можех да ги уловя, разбира се като имаш предвид, че не се задържах на едно място. Бързах! — добави той сякаш между другото и поверително му се усмихна. — В Мексико беше!
— Този път няма да издеяним само на пърлено жито.
Хората са затънали в дългове до шия — заяви Мън.
— Знам, но рече ли някой да им посегне на ипотеките или пък да ги изгони от къщите им, тогава да видиш какво става! Напоследък единственото, за което се моля, когато професорът ме свали на колене, е тези мръсници да им отнемат ипотеките! — Той присви очи и разсече въздуха с незапалената си лула. — О, боже, достатъчно е да посегнат и на нас, само това ни трябва! Да видиш тогава какво се казва озверял народ!
— Вече посегнаха на сенатора Толивър — уведоми го Мън. — Живеел в кабинета си в имението и те го изхвърлили. А той все още има влияние и след като него са изхвърлили, какво остава за другите!
— Използваха го колкото можаха и вече не им трябва. Бита карта е той, слушай какво ти казвам! Затова никой не го е еня. Да не би случайно теб да те е грижа.
— Да ме е грижа ли? — повтори Мън. Не, ни най-малко!
— Бяхте много близки, а сега, след като и ти не даваш пет пари за него, да не говорим за другите!
— Изобщо не ме интересува! — отсече Мън и си спомни стърчащия на товарната площадка на гарата сенатор, който, изпълнен с подозрение и отчаян, се тресеше от раболепен страх пред тълпата, както и бледото му, спаружено лице на фона на ярката дневна светлина. — А мисля, че и никой друг не го интересува.