— Е, бог ми е свидетел, че поне с мен е така! А явно и с другите и точно заради това му видяха сметката. Но я да посегнат на някой нещастник с парче земица, дето за нищо не я бива, тогава да видиш дали няма да ни интересува! Те само да започнат, пук ти стой, та гледай!
— Така е — процеди през зъби Мън.
— Ала те са хитри — продължи докторът. — И точно затова няма да го направят. Не дай боже да се разпадне сдружението, защото тогава до един ще се превърнем в слуги на Търговската банка и „Алта“! Ето затова трябва да го опазим! Компаниите няма да изкарат дълго без тютюн. Пък и не могат да държат войската до безкрай. Щом строят складове, трябва нещо да складират в тях.
— Та ние не държим и половината от реколтата! — възрази Мън.
— Да, но тютюнът расте в разсадници, нали? — отвърна оня.
Мън го погледна и рече:
— Правили сме го вече, колко му е пак да го направим — усмихна се докторът и конските му зъби лъснаха.
Такъв си беше той. Подсмихваше се с непринудената блага усмивка на човек, който възприема нещата от позицията на сигурността в собствения си потаен свят. И понеже беше сигурен в него, сигурен беше и във всичко, което вършеше в света на останалите. Вдигне бавно, едва ли не мързеливо ръка, за да изтръска лулата или да прегърне жена си през рамо, а от възкъсия ръкав на палтото виждаш, как под загорялата кожа на китките сухожилията се плъзват мощно, но плавно като бутала в смазка и разбираш, че тази тромавост е привидна. Друг път се метне небрежно на седлото и обръщайки се, придърпа сякаш случайно юздите, а неспокойното животно застине като вкопано. Шепа пърлено жито, беше казал той. С това се прехранвал в Мексико, а и не се задържал на едно място. Но Пърси Мън съзнаваше, че не житото го е крепяло, а нещо друго — вътрешната му сила.
Мън разбираше, че доктор Макдоналд е прав. С малко късмет и повече хора като него щяха да успеят! Запита се доколко самият той прилича на доктора. Сигурен беше, че може да издържи на много неща. Вече бе преживял достатъчно. Остана му единствено сдружението. Не мислеше за друго, освен за това дали ще успеят, или ще загубят, и рядко си задаваше въпроса какво го очаква после. Сега, ако изобщо съм нещо, то аз съм сдружението, мислеше си той. Ако то, разбира се, представлява нещо! А дори и сдружението да отидеше по дяволите, дори всичко да отидеше по дяволите, доктор Макдоналд без съмнение щеше да си остане същият.
И вярно, докторът не се промени. На съвещанията на десетниците и командирите или на събранията на дружините в някой празен хамбар или изоставена къща, когато прозорците се затваряха, а фитилът на единствената лампа се скъсяваше и мъжете се ослушваха да доловят предупредителния сигнал от постовете на пътя или в гората, той пак се навеждаше непринудено към тях и им говореше спокойно и поверително. Така, както би говорил на жена, чийто съпруг или дете са болни, помисли си веднъж Мън. Хората постепенно се отпускаха и се заслушваха в него; когато пък те заговореха, гласовете им някак се успокояваха и напрежението, сковаващо телата им, изчезваше. Не се промени дори и след нощта, когато войската се опита да прекъсне едно събрание и щеше да успее, ако не бяха постовете. Неколцина като Силс и Бърдън го увещаваха да не се събират повече, докато положението не се успокои. „Не, сега му е времето!“, отвърна той, сякаш съобщаваше, че е време за вечеря или пък да се заключи вратата. На следващото събрание изтръска лулата си и отбеляза: „Е, господа, почти ни разпердушиниха, а струва ми се, всички знаем защо.“ И, кажи-речи развеселен, огледа едно по едно лицата около себе си. След малко, като че ли току-що се бе сетил, добави: „Защото някой се е изтървал. Просто се е изтървал, а сега… — той се поколеба, а мъжете крадешком се спогледаха — трябва да го открием кои е, иначе той може пак да се изтърве“. И като се усмихна, мушна ръце в джобовете си.
Един-единствен път Мън забеляза известна промяна у него. Беше ветровито неделно утро. Някакъв човек живеещ малко по-надолу от Болови, приближи портата, слезе от коня и тръгна към къщата. Докато го наблюдаваше да се тътри нагоре по хълма, докторът отбеляза разсеяно:
— Ей го Парсънс. За какво ли се е домъкнал?
Парсънс дойде, за да му предаде, че Силс се мъчел да се свърже с тях по телефона, но линията била прекъсната. Докато идвал насам, забелязал, че едно каучуково дърво е паднало на пътя, като е скъсало жиците. Достатъчно било да го погледне човек, за да разбере, че такова нещо отдавна можело да се случи, защото било прогнило. Ала според Силс доктор Маклоналд трябвало да знае, че предната нощ някаква банда отвлякла Елкинс от Бардсвил и го пребила с камшик. Същите тия блъскали по вратата и го предупреждавали да излезе, защото иначе щели да взривят къщата, и той от страх за жена си и децата взел, че излязъл. Те обаче го пребили, сетне извели семейството му и вдигнали къщата във въздуха. Тъй или иначе засегнато било само едното крило обясни Парсънс. Никой не можел да каже защо са го сторили.