— Отидох у Камбълови и там преспах. Щяха да умрат от смях, когато разбраха, че съм аз. Ала добре, че Порция се сети, защото нямаше да се измъкна по задния път и той беше заварден. Ония, дето ги срещнах, ще да са били по-малко и от половината, защото забелязах, че другите се бяха отклонили и пръснали наоколо. Сигурен съм, че щяха да ме спипат! На Порция трябва да се благодарим. Голяма хитруша е!
— Да, хитруша е — съгласи се Мън.
— Все пак мисля, че за известно време не трябва да им се мяркам пред очите — продължи докторът, — както и правя повече от десет дни. Отсядам при различни хора — най-вече у Камбълови, Доналдсънови и Нелсънови, но никога не се задържам на едно място две поредни нощи. Нощи ли. Какви ти нощи, та аз спя най-вече денем, защото вечер до никое време се грижа за пациентите си. Ще речеш, достатъчно е да превали, колкото да разкаля пътищата или човек да се насади като мен, и всички в тази проклета околия се разболяват и надават вой да ги лекувам! Корделия и сестрите й записват повикванията и после ми ги предават…
— Ако не внимаваш, ще те хванат — рече Мън примирено. — Ще вземат да те примамят с някое лъжливо повикване.
— Я да се престори някой на болен, за да ме спипат, та да видиш тогава как другиму ще прилошее! — озъби се докторът. — Тъй ще го накълцам, че и господ няма да може да му помогне, освен ако не е измислил нов метод за слепване на човешки карантии. Ще го разглобя на чаркове като часовник! — изглеждаше доволен от себе си и се усмихваше. След малко, вече сериозен, добави: — Не мога обаче да си обясня как така изведнъж им хрумна точно мен да погнат. Сума ти време се мотаят и изведнъж — хоп, решават да ме задържат!
— Ще ти кажа — отвърна Мън. — Смятат, че имат доказателство, на което съдът ще хване вяра. Не знам какво е то, но според мен е така. Надяват се, че уликите им са неоспорими.
— Някой може да им е подшушнал нещо.
— Сигурно.
— Иначе как щяха да се сетят да причакат нашите край Фултъновия разсадник и да заловят Търпин и Мосли ако не са били осведомени? — той сви рамене. Все пак се радвам, че в дранголника лежат ония двамата, а не аз!
— Отказват да ги пуснат под гаранция — отбеляза Мън.
— Тогава бъди сигурен, че пипнат ли ме, няма да се отърва леко! Да, но няма да ме пипнат! Лошото е, че не обичам да стоя затворен. Два дни ми се наложи да остана у дома и вече имам нужда от очистително. Ще гледам обаче да не им се мяркам пред очите, докато не им писне да ме търсят и не се откажат.
— Ако наистина разполагат с улики, скоро няма да им писне.
— На мен също — прекъсна го докторът развеселен. — Поне докато не втръсна на хората с тези мои гостувания!
— Не, няма да им писне — повтори бавно Мън. — Освен ако…
— Ако, какво?
— Освен ако сдружението не се спазари с тях — довърши Мън.
— А то няма да го направи — прекъсна го докторът.
— Или пък не те хванат — доуточни Мън тихо. — Тогава ще ги принудят да сключат сделка, като притиснат теб или някой друг, когото докопат. Мен например.
— Няма да ме хванат просто защото няма да им се дам! — заяви доктор Макдоналд, като се отпусна спокойно на леглото, подпирайки се на лакът, а димът се заизвива от лулата му. Покритите му със засъхнала кал мокри ботуши стояха на пода. Той размърда пръстите на обутите си в дебели вълнени чорапи крака и самодоволно се загледа в тях. — А другото, което недоумявам, е защо Смълин ми се обади и ме предупреди за съдебното нареждане. Та аз да съм го мяркал един-два пъти през живота си! Никога не е чул от мене нещо повече от „добър ден“.
— Да не мислиш, че като съм в съда и съм го виждал, та го познавам? — прекъсна го Мън. — А и едва ли някой може да се похвали с това, защото той изобщо не говори. Присламчи се към някого и само слуша. Нали знаеш, има ги такива — лепнат се за тебе и зъб не обелват.
— Нещастник!
— Такъв е, вярно — съгласи се Мън.
— Да, но не мога да разбера защо ми се обади. Виждам го по-скоро да се умилква около писарушките в съдилището, а на тях им дай само да топлят столовете с дебелите си задници!
— Кой знае, може би просто не е искал да те хванат…
— Господи, да не би да е фермер, та да го интересува!?