— Може и да не са те — промърмори Мън, но лаят приближаваше, долитайки вече от всички страни.
— Дявол го взел! — процеди докторът и рязко се изправи.
Сега кучетата се връщаха към къщата и се деряха като обезумели.
На вратата зад Корделия се появи и професорът.
— Ела — повика докторът жена си, а тя се приближи и сложи ръка в неговата.
— Спокойно! — прошепна й той.
Кучетата лаеха още по-близо.
— Ако е за мен, вече не мога да се измъкна забеляза Макдоналд. — Къщата е обкръжена.
С изключение на Корделия, която не откъсваше очи от лицето му, останалите мълком се спогледаха.
— Ще опитам да се скрия на тавана — рече той.
Професорът и Порция тръгнаха към вратата.
— Не, седнете си отново на местата! — заповяда докторът, но те продължаваха да стоят, вперили очи в него. — Седнете, както си бяхте! Говорете, правете нещо, а аз ще се кача на тавана и ще издърпам стълбата след себе си — и като отстрани спокойно ръката на Корделия, обърна се и с три скока се озова до вратата.
— А къде е Изабела? — възкликна внезапно Порция.
Останалите мълчаливо се спогледаха.
— Ще отида да я извикам — каза тя и се отправи към вратата.
— Седни си на мястото! — проехтя гласът на професора. — Вече няма време. Прави каквото той ти каза! — Сложи ръка на рамото на Корделия, но почти веднага я дръпна. — Хайде, седни ей там! — повтори той и малко непохватно, поради бинтовете, взе да подръпва брадата си.
Едно от кучетата се дереше вече на самата веранда. По вратата се посипаха удари.
Жените бяха влезли в другата стая.
— Ти седи! — заповяда професорът на Мън и бавно се отправи към коридора.
Мън предпазливо се отпусна назад в стола си.
В антрето някой говореше. Разпозна гласа на професора.
— Добър вечер. С какво мога да ви бъда полезен?
— Дошли сме за доктор Макдоналд — отвърна някои. — Къде е той?
— Заповядайте, господа — разнесе се отново гласът на Бол, — но се опасявам, че не мога да ви помогна. Няма го.
— Безсмислено е да отричате! — сряза го гласът. — Предупредиха ни, че е тук!
С неимоверно усилие на волята Мън едва успя да потисне желанието си да скочи от стола.
— Няма откъде да се измъкне! — продължи гласът. — Навсякъде е завардено.
Вратата откъм коридора широко се отвори и в рамката й застана някакъв униформен. Зад него надничаха и други.
Мън ги погледна и си помисли: Сега мога да се намеся. Какво по-нормално от това? Изправи се и се взря в униформения.
— Добре — подхвърли през рамо оня към професора. — Ще претърсим къщата. Щом така искате! — и влезе в стаята. — Вие пък кой сте?
— Казвам се Мън — отвърна той и гласът му прозвуча учудващо естествено и спокойно.
— Какво правите тук?
— Имате ли нареждане за мен?
— Не — отвърна оня.
— Много добре тогава, значи това не ви засяга!
— Скоро ще ни засегне — някакъв набит мъжага със сипаничаво лице се приближи до офицера и кимна към Мън. — Вие сте Пърси Мън, знам ви. И вие сте от тях. За вас също ще дойде нареждане.
— Предполагам, че сте помощник-шериф? — попита Мън и го изгледа.
— Да — потвърди оня.
— В такъв случай се радвам, че помощник-шерифите в Хънтърска околия са същите нехранимайковци като нашите в Бардствил — заяви равнодушно Пърси Мън.
— Ще ви… — и здравенякът вдигна пестник и пристъпи към него.
— По-добре се опитайте да заловите оногова, за когото сте дошли — сряза го лейтенантът.
— Какво има тук? — попита помощник-шерифът като отпусна ръка и кимна към затворената врата отсреща.
Мън не отговори.
— Там са дъщерите ми — отговори застаналият на прага професор.
— Надявам се, че още не са си легнали — рече помощник-шерифът и отвори вратата.
Седнали край лампата с разстлано върху коленете ръкоделие, двете жени удивено го погледнаха.
— Предполагам, че доста пари е трябвало да ти платят, за да те накарат да тръгнеш с този… — кимна Мън към набития и продължи: — А кой знае, може работата да ти харесва…
Офицерът зина, сякаш имаше намерение да каже нещо, но мина доста време, докато попита:
— А нататък какво има? — и посочи към дъното на стаята, в която с все тъй въпросително вдигнати лица седяха жените.
— Спални — отвърна професорът, — там спят няколко момчета, мои ученици.